Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
04.02 01:38 - Пътят на солта
Автор: emelika Категория: Лични дневници   
Прочетен: 276 Коментари: 3 Гласове:
7


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
 Виждам учител , рисуващ дърво и питащо момче.

- Какво е това?

- Дърво – отговаря млад мъж

- А ти виждал ли си го?

- Не, но моят учител е виждал, рисувал и сега го рисувам за теб.

„Пътят на солта“!  - това е първата ми мисъл. С нея тръгвам към теб, горо. Дочувам мантрична музика, виждам снежни планини, якове и обрулени от ветровете лица...

През реката няма брод. Тръгвам по асфалта.Из зад завоя се подава туловището на „Скания“. Обсипа облаци прах.  Разкихах се. Отдалечаващите се дървени трупове отговориха не  с  „Наздраве!“ , а със стон:

-Ти ще се отърсиш от праха, но ние няма да видим небето, няма да...  - думите им  заглъхнаха зад поредния завой.

Наближавам гората. Посрещат ме стройните борове. Докосвам стволовете, а по ръцете ми чернилка.

- Хей, ти , Борова гора, защо ме посрещаш с черно?

-Не питай! Раните си лекувам . Дойдоха хора с черни коли в черни костюми, с черни папки и още по-черни мисли. Излъчих аромата си да ги прилаская, а те за благодарност запалиха с черните си запалки  опадалите ми  сухи клонки. Разгоря се пламъкът. Видя го вятърът и реши да си поиграе.  Разнесе го на далеч. Вече не съм предишната, а горялата гора. Добре че облакът се смили над мен и изсипа водите си. Оцелях, но черните хора с  черните мечти пак ще дойдат и всичките ни ще посекат, както направиха с широколистната  гора. Все още съм силна, но изцапана. Дори божите кравички не искат да пълзят по кората ми.  Гъбите се изплашиха и скриха мицела си. Не мога подарък от белите им гугли да ти дам. Другият път може и да ме няма. Тревиците покрай пътеките побеляха. И цветовете зацъфтяха като албиноси. Ботаниците ще ги причислят към нови видове или мутанти. Но много преди нас е започнало да мутира вашето съзнание. Една птица никога не изкълвава клона на който е гнездото й, а човекът с настървение сече клона на който седи.

- Но ,Горо, човекът знае колко си му нужна и няма да позволи да те изгуби.

- Да, човекът е умен, но бързо губи мъдростта си, щом алчността се посели в него,  забравя, че има и утре... Семената ни носят паметта на Земята, но вече не можете да стигнете до знанието им. Липсва ви чистотата на мислите. Само пред тях се разтварят цветовете на живота, но дотогава смолата  покриваща раните ми ще лепи пръстите ви викайки: „Не палете ненужния огън, който вас ще изгори! Не режете не нужно ничие дърво, защото липсата на последната глътка въздух ще  среже нишката на живота ви, дето мойрите вече уморено предат!“

- Убоде ме, ти , Борова горо, но не с иглици, а с тъжните мисли. Твоето убождане ме убеди – имаш право. Отивам при широколистната гора.

- Иди, ако е още там.

- Уморих се . Прииска ми си да поседна. Съзрях път. Ето столче! Поседнах, а наоколо само столчета от дънери светлеят, сякаш голяма коса е косила.  Но тревата още другия месец ще порасне. За гората трябват години. Като се е развилняла тази великанска коса, си представям моя правнук да ме моли:

- Бабо, нарисувай ми дърво! От големите, растели тук, когато си била малка.  И пита:  - А ти помниш ли динозаврите? Те ли изядоха дърветата?

Побеляла, с  треперещи ръце, просълзена,  започвам да рисувам стройни борове, могъщи дъбове, белокори брезици , устремени тополи... Но динозавъра няма как да нарисувам. Скрит е дълбоко вътре в нас , гузен, че е изял гората.

Това е то – пътят на солта  -  утаената сол от пресоления ни живот.

Елена   Петрова

 




Гласувай:
7
0


Вълнообразно


Следващ постинг
Предишен постинг

1. lexparsy - Пак много асоциации ми даде с твойто разказче
04.02 20:06
   Накрая се сетих за една народна песен. Ще разкажа кратко, че има връзка и със солта... Започва така:
   Дуйни ми, вейни бел ветер, разтопи бели снегови, стори ми потен (път) да мина ...
И нататака се казва че момичето отива при либето да го обиди (види, почете), армаган да занесе... Ето линк с текстови варианти:
https://www/lyrics.php?id=118258
   Ами как са смеели едно време да Молят гората и вятъра Път да им стори?... Ние сега смеем ли?

   А във връзка със солта един старец ми разказа че песента е някъде от времето на балканската война.. и тогава е нямало доставки на сол в южна българия и хората от липсата и са боледували от една болест дето всичко им е бяло пред очите (не знам дали е така)... и нещо за вятъра каза но не помня...
А може и момата Пътя на солта да е вървяла и от Драма да е донесла в селото... не се казва в песента :-)
цитирай
2. emelika - lexparsy, солта е с физическо и духовно проявление
04.02 21:33
Пътят на солта всички го вървим, разбираме или не. А от прадеда си знам, че на времето не са секли дърва за огрев – прибирали са падналите. За строителство са измолвали гората да им даде от децата си дървета. Разбирали са кога не дава и с ритуали са я приласкавали. Сега казват - не може! Може – трета зима се топля с паднали дървета. Песента съм чувала баба ми да я пее. Човек не може да съществува без сол. Самият той е солта на земята - Христос то е казал. Лошото е когато солта на човека обезсолнее . Тогава трябва и да го мачкат , и вятър да го брули. Прав е дядото.
цитирай
3. donchevav - Спомних си оная приказка за трите ...
06.02 15:41
Спомних си оная приказка за трите царски дъщери, които трябвало да кажат на баща си колко го обичат - и най-малката си навлякла гнева му, когато му отговорила, че го обича повече от солта. Солта е смисълът на живота - изкристализирал в труд и мечти, пропит с болка и страдание. Не знам защо асоциирах пътя на солта с път на страданието, на сълзите. Може би заради тъгата:
- Какво е това?
- Дърво – отговаря млад мъж.
- А ти виждал ли си го?
- Не, но моят учител е виждал, рисувал и сега го рисувам за теб.
Хубав текст... за хора с очи и сърца. Поздрави, Елена!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: emelika
Категория: Лични дневници
Прочетен: 17153
Постинги: 41
Коментари: 255
Гласове: 460
Архив
Календар
«  Май, 2018  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031