Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
10.02 05:09 - Предпролетно писмо
Автор: emelika Категория: Лични дневници   
Прочетен: 289 Коментари: 4 Гласове:
7

Последна промяна: 10.02 05:27

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Палавият вятър нахлу царствено в Долината на тракийските владетели. Дърветата заклатиха клони и шушукайки разнесоха поздрава му из низината, възкачиха го към Балкана, а ехото го разля като придошла река.

Един любопитен, почти есенен лист се отрони и понесъл порива си, хукна с вятъра. На свечеряване се спусна на земята без да знае къде е. Разбуди го утринна хлад. Лежеше сам, не под дървото на тревен килим, а върху пясък. Долови непозната песен, чийто припев прозвучаваше монотонно почти до него. Разбра - пеят вълните. Заслушан забрави студа. Зарадван, че музиката му е харесана, Маестрото – морският Бриз понесе нежно листа към морето, който запленен от толкова нови и красиви усещания съвсем забрави кой е, от къде иде, колко е мъничък. Забрави, че вече е есенен и сякаш през жилките му премина пролетната тръпка на обновлението. Слят с измечтаното не забеляза колко далеч от брега го е отнесъл Бриза. И точно когато една голяма вълна се канеше да го сграбчи, тревожният писък на гларуса го изтръгна от бляновете и той стреснато подскочи, разминал се на косъм с не тъй романтичната действителност. Хвана се за първия слънчев лъч, който го върна на пясъка и се отдаде на слънцето. А когато то се скри зад хоризонта, есенният лист от долината осъзна самотата си и заплака. Дотъркаля се до стар дънер, изхвърлен от прилива и се сви на завет, защото вече знаеше, че вечер, неогрят от слънцето изстива пясъкът. Уморен и тъжен листът заспа. Сънува дървото, което му бе дало живот. Видя в съня си безброй падащи, пожълтели листа и чу песента им: "Отивам да завия земята, да приспя тревата, да нахраня зрънцето, напролет кълн да е, а есенес зрял клас…"
Есенният лист запя в съня си, защото това бе и неговата песен – песента на дедите му. Докато пееше, жилките му се покриха със злато. До зазоряване стана целият златен. Една семчица го хареса за юрганче и го придърпа върху себе си. А той от вълнение се нашари с червени петна и стана още по-красив. Морският Бриз пак се опита да го вдигне, но листа прилепна към земята. Трябваше да изпълни дълга си. Измежду толкова събратя, семчицата избра него. Беше щастлив – тук, до морето, далече от старото дърво в Долината на царете, но душата му бе богата и пълна, като царска хазна. Разказа това на Маестрото, който написа песен. Това му е работата.
Разказвам тази песен на теб, Приятелю, защото бях тъй слята с дървото, че песента на неговите листи бе и моя песен. Песента на подранилия да се откъсне лист бе последната песен на красивия, строен и силен дъб – моят дъб, любимец на птичките. Една от тях ме остави между клоните му – малка и невзрачна. Прие ме с такава любов, даде ми от живителните си сокове и се разлистих в най-студената зима. Не можехме един без друг. Той – здраво стъпил на земята, с мощни клони, устремен към небесата, аз – зелена корона в косите му, сред спящите под снега оголени от зимата клони, събиращи мощ за нова пролет в пъпките си, които така и не разпукнаха вече. Само отронилият се рано лист намери себе си.
Не пречехме никому. Дори и не подозирахме, че завист разяжда сърцата на дърварите, а може би алчност за топлината и обичта ни. Ненарадвала се на простора, вятъра, небето, звездите и перперкането на птичи крила, осъмнах на земята сред безмилостно насеченото мое дърво. Не дъбът беше домът ми – ние бяхме домът! Не той беше моята обич – ние бяхме обичта! Не аз бях чувствата му – ние бяхме чувството! Не той бе мъдростта – ние бяхме мъдростта; едно като неделимия дух и дъх на Бога!
Идеше зима. Лежах в окаляните коси на моя любим неподвижна, безсилна, чакаща края си. И когато мислех, че заспивам непробудния си сън някой грубо ме изтръгна от бездиханните клони, в които се бях вкопчила. Изглеждаше ми познат. Дали не е секачът? Напъха ме в мръсния си чувал сред събрани вехтории, изхвърлени по сметищата. Отнесе ме в дома си. Нямах нито сила, нито воля да се противопоставя. Порадва ми се малко – като дете на новата си играчка. Но тъй като досега не беше виждал подобна играчка и не знаеше какво да ме прави,не ставах и за разпалка, взе че ме захвърли в задния си двор, сред купища изгнили, изпочупени и без ред захвърляни, никому ненужни вещи.
Ще отмине и зимата. Нараненото ми тяло ще се помъчи да изправи повехналите си клончета, за да поздрави пролетта и всички отворили обятия за нея. Поздравявам и теб, непознати Приятелю, който и да си, където и да си – в мечтаещото дете или в мъдростта на посребрени коси, горска фея или рицар, скала или цвете , облак или звезда... Поздравява Ви Емелика! Имам много имена – Скребър, Клейник, Бял Имел… Но Емелика е истинското, защото нося женска душа. Винаги съм била само корона в косите на дърветата и пролет се кича с бели перли, но само ако птица постави семенцето ми в нечии силни клони. Оцелях с надеждата да съхраня най-вълшебната си семчица. Клонките си изпочупих, за да я запазя. Скрила съм я, да не я изкълват кокошките в двора, нищо неразбиращи от вълшебства, само за да напълнят гушата си. Затова изпращам към теб, незнайно дърво, своето имело послание – зов за възкръсване! Ако в твоите клони пеят птици – прати една за семенцето! В него е скрита вечно зелената коронка за косите ти с перлите в плода му и златните подкови в цвета на Орфеевия символ – дар на тракийските владетели. Да бъде и твой дар!
Къде сте птици?
Чакам Ви!
С обич: Емелика
Долината на царете



Тагове:   писмо,   лист,   Зов,   клейник,


Гласувай:
7
0


Вълнообразно


Следващ постинг
Предишен постинг

1. barin - Струва ми се малко закъсняло, em...
10.02 08:29
Струва ми се малко закъсняло, emelika. Разбира се в кръга на шегата. Имам предвид, че цъфнаха отдавна кокичетата и минзухарите, по крайбрежието вече и бадемите. Всички я чакаме пролетта, въпреки леката зима.
Поздрави!
цитирай
2. emelika - Буквално
10.02 09:07
При мен сега вали сняг. Чорли се Малък Сечко. Те и горските теменужки цъфнаха още есенес. Но как да обидиш октомври, като му вземеш златото?
цитирай
3. lexparsy - Благодарим за споделения разказ Емелика.
12.02 03:39
Чак сега схванах контекста на името, което си избрала и мисля че напълно го заслужаваш и ще се обоснова…
Успях да си върна визии и спомени от Долината на Царете, а и гласовете и чувствата на Природата, която днес ни учат че не може да говори. Просто мълчи, а и никой не я пита… А имела се крие и показва само на търсещите го.
Благодаря за споделения разказ!
цитирай
4. emelika - lexparsy,
22.02 05:23
И аз благодаря! Винаги разбираш правилно!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: emelika
Категория: Лични дневници
Прочетен: 17149
Постинги: 41
Коментари: 255
Гласове: 460
Архив
Календар
«  Май, 2018  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031