Ей, ти, Марто, Марто! Що смълча се, задума се? Дърветата ти не шушнат, птиците ти не пеят, тревиците не зеленеят...Кой те ,Марто, обиди, че тъй вглъби се, в мъгла вкълби се? Мълчаливо в стана си влезе бяло платно да тъчеш. Но преждата му проядена, платното на дупки. Не покрива, не топли. В тиквите му стъпяш, не радва. Най-вече тебе, затуй захвърли го!

Ой, Марто, Марто! От де иде тая тежка въздишка и тоя стон из под земи? Пролет ще пукне, сърце не радва се, слънчице го не сгрява. Намножиха се, Марто, мъките земни, усмивките глътнаха.

Ах, Марто, Марто! Помня каква беше. И ти помниш как като млада булка из дворовете си шеташе, ланска шума да сбираш, свежест да иде. Хайде спомни и метла си вятър викни!

Въх, Марто! Що си ми пратила? От дупката на платното ти змийче лази. Лази ли, върви ли? Да е змия, не е змия – четири крачета има, съвсем еднакви и теп-теп, към мен иде. Да е гущер, не е гущер - с гущерко добре се знаем. Питам многознайковците професор Гугъл и академик Яндекс – мълчат конфузно – таквоз чудо не чували, не виждали. Е, що да го правя ,като ми е на гости дошло ?! Стои и ме гледа. И аз него. Очите му различни. В тях огънчета припламват. Не ще е синя кръвта му- рептиловска, а огнена. Че как иначе да е? Нали се е в Балкана люпнало.  „Зравей!“ му рекох. То взе, че мигна. Клепки си има значи – влечугите те гледат ледено-втрещено и безмигащо. Питам го: „От де идеш? Какво си?“  Знам ли коя е родината му – в язовира амазонски пирании пуснаха,  в реката  африканска зъймя плава , а в небето американски облаци с „хранителни“ добавки - все вносни страхотии ... Животинчето  взе, че ми отговори и тъй се разприказвахме. Мислите му чувам. И то моите.

-Аз – разправя – съм същество древно , позаспало и затуй позабравено. Още трябваше да спя, ама планината като запалихте надълбоко се сгря земята, кожицата на яйцето ми прегоря, цепна се, та ето, излязох белия свят да видя. Ама бял ли е от тебе ще да науча. Щото ние мъдростта си в яйцето трупаме. Излюпим ли се , всичко знаем. Затуй сега съм недоносче неуко.

Та, такива ми ти работи. Даскалица не бях и туй ще ставам. И не каква да е, а на Змейче- Горянче. Приказки ще трябва да редя – за злото и доброто,  че и да го науча  първото да гори, а второто да пази. Знам си аз, за тези приказки друго перо требе. Тръгвам от орела скалник  да искам. Той позагуби се, но и соколово ще свърши работа. Тях още ги има - обикалят тъдява. Дано индиговото ми дърво повече цветчета наспори. От тях ще да е мастилото.

Елена Петрова

да ме наредиш - до Змейче, приказките ти да слушам, да мълча и да ми е хубаво, чудничка Ел!

Двете ще му редим приказките, пък дано на добро да го научим, че озлоби ли се всичко ще изпепели.

да приобщиш Змейче Горянче към човешкото битие! Ама не го „учи“ много на наште порядки, че ще повехне милото, то го помни различно... Питай го повече, а после молим те сподели Що е кажало …

Ама тая животинка не мисли, че съм я измислила. Видях я - два пъти вече. И наистина не знам какво е. Ако и друг срещне такава, да сподели.

Ами някои Неща се виждат само от тези дето Нещата са ги избрали да ги виждат... и това не е на шега казано... А ти щом си мислиш че в Змейче Горянче, значи определено има да си говорите много... То с твоите мисли споделя (kiss)

кой няма да грабне лескова тояга да им чупи гръбнака

че да разбере, че светът е бял. Или поне може да бъде.
Понеже какъвто е учителят, такъв и ученикът ще стане, и е изключително важно да попаднеш на добър учител, дето познава, но и вижда.

Прекрасно е сътвореното и преживяното от теб! Пак.