Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
03.05.2018 23:56 - СМАЧКАНА ЛЮБОВ
Автор: emelika Категория: Лични дневници   
Прочетен: 2206 Коментари: 13 Гласове:
20


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
 Когато слънцето разтопи първите преспи и капчуците зазвъняха под стряхата, имитирайки ксилофона с чиито звуци малчуганите маршируваха по улицата , жената си рече: „ Време е.“  Извади две книжни торбички със стърготина и  внимателно взе главичките. Едната двойно по-голяма, вече надигаше клепачи. Малката още спеше. Решена да ги разбуди, тя размеси горска почва, къртичина и отлежал оборски тор. Добави брашно от стрити борови иглици и поръси с перлит. Донесе две новички белосани саксии, тури кафявата смес, ровна главичките, поля ги с водица, събрана от капчука  и ги натъкми до прозореца. Сетне прихвана с две ръце саксията с малката главичка и занарежда в мислите си: „Расти, порасти, събуди се ,разлисти се, отвори прекрасния си цвят, за да усетиш себе си, а  аз ще ти даря любовта си.“  

Малката главица бързо се ококори. Как да остане равнодушна? Една сутрин над пръстта се показа листенце. Заредено с обич растеше, а отдавна изникналите листа от съседната саксия лениво подремваха. Щом дърветата напъпиха и слънцето започна по-щедро да изпраща лъчите си цветята вече бяха навън.

 Една нощ задуха силен вятър.Разхвърли по балкона откъснати млади клонки, клечки и неизгнила ланска шума. Между тях се люлееше малко зелено конче, сякаш се чудеше накъде да тръгне.

Дните минаваха. Дърветата трупаха завързи. Единственото листо върху малката главичка си остана сиротно. Сестрите му изникваха и загиваха. Жената продължи да му дава любовта и силата на дланите си. Листата обилно изпълниха другата саксия и присмехулно поглеждаха линеещата си съседка. Цветето колкото повече любов получаваше, толкова по-бързо загиваше. Единственото листо съвсем се съсухри , а стеблото му ставаше все по-дебело и по-зелено. Че това не било стеблото се разбра, когато останало без прикритие се раздвижи онова малко зелено клонче, превърнало се в огромна гъсеница. Ядосана , жената я взе и я изхвърли. Вечерта, връщайки се в къщи я видя върху асфалта размазана. Едва мърдаше главица. Умираше. Събрала всичките си сетни сили тя й заговори.

-  Защо ми даде толкова  нежност, а после ме изхвърли? Кому е нужна твоята смачкана любов?

-  Грешиш! Моята любов беше за цветето, чиито листа изяде – не за теб.

- Нима не говореше на мен: „Расти, порасти! Дари ме с най- прекрасния си цвят, а аз ще ти давам обичта си!“ Подслонена  под  листото, за да не ме опари слънцето, дишах с твоята любов и бързах, бързах да изям повече и повече листа, за да се превърна по-скоро в твоя цвят – най-прекрасната пеперуда, която някога ще видиш. Пеперудата на твоята любов! Как исках да те зарадвам! Всяка сутрин, когато поливаше цветето си мислих, че го правиш да е сочно за мен.  Ех, ако знаех, само ако знаех колко съм се заблуждавала... Прости ми, че изядох пъпката на червения цвят, който така си очаквала, в стремежа да ти дам моя пъстър  летящ  цвят. Как така всичкото бързане към върха на моята метаморфоза и мечтите за нея останаха напразни?

- Ти ми прости! Не знаех ,че живееш тук. Щях да ти нося свежи черничеви листа – да полетиш, копринени нишки да изпредеш и пак щях да ти дам любовта си.

Гъсеницата не чу тези думи. Черните и устица не помръдваха.

Жената отлепи с парче стъкълце размазаното животинче. Вече неможеше да се разбере какво е било то. Потече капка зелен сок – последната. Един слънчев лъч погледна  любопитно през пухения облак. Зелената капка заблестя причудливо с цветовете които щяха да светят върху крилете на неродената пеперуда.

Жената носеше своята смачкана любов.

Погреба я при изяденото цвете.

Последното,  едва наболо листенце, останало само, отказа да се бори. Но усети тласък, надви самотата си и тръгна нагоре. Знаеше, че тази година бегонията нямаше да цъфне, но трябваше да запази главичката,  защото следващата година в семейството на бегониите  може би щеше да се появи нов, невиждан досега цвят.

Може би. Кой знае? Защото дарената любов, дори премазана, не може да бъде напразна. Та нали цветът е лист, полудял от любов.

Жената се загледа в борещото се последно листо, вслуша се в познатите звуци на ксилофона и тропота на малчуганите, взе издуханата от ветровете клонка и се замисли.

За какво ли?

 

Елена  Петрова

 

 




Гласувай:
20


Вълнообразно


Следващ постинг
Предишен постинг

1. missana - В дълбоки води навлизаш, Емелика! Поздравление за смелостта!
04.05.2018 01:12
Коя е тази женица та да дава любов, от която нещо да се ражда?! Всичко се ражда и умира единствено по закон Божий. А ние може само да се надяваме да сме кохерентни с него. Вълнуващо четиво. Четейки го се почувствах като сляпа къртица, която заравя муцунка в рохката пръст на изхвърлената саксия.
цитирай
2. emelika - Бог води пазещия любовта в себе си и му помага да я даде когато и комуто трябва, missana
04.05.2018 10:58
Всяка любов, ама оная, идеща дълбоко от сърцето е раждаща и възкресяваща. Не само нов живот, но и чувства, емоции, вдъхновение, усмивки, приятелства... Пък ти не заравяй муцунка където не ти е отредено. Остави това на къртичето. Неговото място е под земята, а твоето под слънцето. То ти дарява лъчите си. Това те задължава да грееш, въпреки и напук на всичко , което те кара да забравяш за Светлината. Грей, Мисана, грей!
цитирай
3. probe - Толкова истинска!!!
04.05.2018 18:41
Толкова истинска!!!
цитирай
4. emelika - Благодаря, probe !
04.05.2018 21:37
Мълча.
цитирай
5. inel379 - Любовта е навсякъде, във видимото и невидимото...
04.05.2018 23:00
Във Вселената няма абсолютна бездуховност.
Всяка прашинка носи душа.
Душите на нещата се привличат
в търсене на споделеност дълбока и истинска.
Заблудите ни правят слепи, макар и окати.
С тях не живеем живота, а само вегетираме,
както много низши същества зомбирани.
Първичният инстинкг, недоразвит
спъва израстването на духа още в зародиш.
За да възкръсне в нова форма,
може би по-съвършен.
Тази вълнуваща история ме накара да се присетя
за Г. Константинов и неговата "Физика на тъгата".
Вероятно заради връзката на хора, събития и неща,
неограничени от времето и мястото
чрез необяснимия външно,
но всъщност вътрешно обясним духовен телепорт.

Беше ми много интересно, написаното от теб!
Продължава още въпроси в мен да буди.
Сърдечен поздрав, Emelika!
цитирай
6. lexparsy - Самодивски бих нарекъл твоите разкази Емелика
04.05.2018 23:15
   Сигурен съм че не само аз, но вече не се страхувам да изкажа твърдението си, че от природата може да научим по-бързо и повече верни неща за разбирането на Мира ни и оцеляването ни в него, отколкото от „науката“, камо ли тази дето ни образова.
   Да… с дадена любов не може да очакваме отплата от обекта на почитанията ни, а е нужно да бъдем съпричастни на Твореца в съграждането на хармония. Отплатата идва сама, и по неведом начин, но сигурно! Това е същността на думата Вяра!
цитирай
7. emelika - За хубавите, мъдри думи, inel379, благодаря!
04.05.2018 23:18
Не съм чела "Физика на тъгата", но ще я потърся.
цитирай
8. emelika - Самодивски разкази. Харесва ми, Лекс
04.05.2018 23:29
Като каза самодиви и се сетих нещо. Дано намеря време да го напиша.
Мисля, че науката дето образова ,трябва да пулсира като жива, а не да се старае да ни бомбандира със сложни понятия от които ти си иска да избягаш.
цитирай
9. donchevav - Какво да се прави - само Бог може да ...
05.05.2018 01:34
Какво да се прави - само Бог може да огрее с милостта и любовта си навсякъде, да докосне всяко свое създание, дори и най-нелицеприятното, да му даде шанс за живот и воля за развитие, да го стопли с обичта си. Човекът няма как да го стори - той е едностранчив в представите си за добро и зло - може би защото ги пречупва през призмата на полезността.
Вижда се, че тази жена е с голямо сърце - тя е готова да даде любовта си на всяко същество, което се нуждае от нея. Нещастието с гъсеницата може би трябва да се разглежда като грешка в превода - или разминаване в очакванията, или като резултат, който човек получава, когато започне да се изживява като демиург:)))
Харесва ми и другият аспект, върху който акцентуваш: "дарената любов, дори премазана, не може да бъде напразна". Е, има си и подаспекти, разбира се:))
Хубава притча! Не просто размисля - размества пластове! Поздравления, Емелика!
цитирай
10. batogo - !!!:))) Много силен и мъдър разказ, Емелика!
05.05.2018 07:49
Затова любовта е истинска, когато е безусловна и съдържа цялата сила на живота в себе си...
цитирай
11. emelika - Точно така. За тази многопластовост си мислех, Венета
05.05.2018 18:21
И исках ненатрапливо да я поднеса. Благодаря ти за отличното разбиране.
цитирай
12. emelika - Добре дошъл, batogo!
05.05.2018 18:40
Можем ли да достигнем безусловната любов? Аз съм оптимист. Вярвам.
Благодаря за добрите думи!
цитирай
13. blagovestie - "Защото дарената любов, дори ...
17.05.2018 10:19
"Защото дарената любов, дори премазана, не може да бъде напразна. Та нали цветът е лист, полудял от любов." -
Брилянтно!

Както е вярно, че любовта дава и осмисля живота, където и да е, трансформирайки се в красота. Защото любовта е обратното на безразличието и тя има способността да извиква неща в съществувание. Само користта и егото могат да я убият. Всъщност и невежеството...
Но и краткия живот от и в любов, си струва. И се запомня.

Много ми харесаха роденото от твоята същност и урокът ти!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: emelika
Категория: Лични дневници
Прочетен: 296851
Постинги: 150
Коментари: 1099
Гласове: 5613
Спечели и ти от своя блог!
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031