На другия ден се трудиха много. Ходиха чак до ”Дядо Кукуригу.” Ама да не помислите, че това е някакъв старец. О, не! Бил е старец преди много години, когато дядо Врабчо е дошъл в планината. Сега е само име, име на връх.
         Дядо Христо спря каруцата до реката. Качиха се до върха по пътеката. Поседяха, погледаха от високо планината, другите села, подножието, реката, равнината...и заслизаха без пътека. Видеха ли паднало дърво и счупени клони ги събираха на камари. Дядо й не даваше да се сече живо дърво. Планината сама избира кое да събори. Селяните слушаха стареца и все го питаха кога какво да правят. И по възрастните идваха при него за съвет. Веднъж попита съседа дядо Спас, защо всяка година хората идват да питат едно и също, например кога да сеят. Щом не запомнят, да си записват, както той си записва много неща в различни тетрадки. Тя вече знаеше да чете, но бавно и не долавяше смисъла. Скоро ще може като големите и ще разбере какво пише в тези тетрадки.
          А Дядо Спас усмихнато и рече:
          - Само изглежда едно и също. Всяка година е различна. И семенцата трябва да се будят   според слънцето – нито да поникнат в тъмно, нито да се успят. И ние, другите старци много сме видели и патили, но твоя дядо чете много, много голяма книга, която ние също разтваряме, но не я разбираме достатъчно и идваме при него да ни я обясни. Ще ти разкажа и още нещо, Елке. По време на войната, сбрахме се от село една дружинка и твоя дядо ни беше водач. Събуждам се една нощ, гледам водача ни го няма. Да се върне, да се върне, ама не се връща. Станах да го диря в тъмното. Гледам го – коленичил до едно дърво, вдигнал ръце на горе. Доближих го и чувам: „Господи, запази ми дружинката!”  И само това повтаря, за себе си нищо не моли. Будя се на другата нощ – пак същото. Ние спим, събираме сили, той се моли за нас. Бяхме на първата линия. Много смърт, много болка. От другите дружинки, където бяхме, никой не оцеля. Ние се върнахме всичките. Дори ранен нямаше. Късмет ли е или нещо друго, ама си знаем – молитвите на дядо ти ни върнаха живи и здрави. Затова го обичаме и за много други неща. Свят човек – ходи по Бога. Умен човек – с планината хортува и от голямата книга чете... Сърцат човек – и мушица да види, че се дави – сламчица ще и подаде!
         След този разговор, Елка влезе в собата, където на една дълга полица бяха наредени книгите. Коя по дебела, коя по тънка, но такава голяма книга, за каквато говореше съседа не видя. Къде ли е скрита? Всеки ден изправяше любопитното момиче пред нови и нови загадки, които малкото мозъче  не успяваше само да разгадае – за плетената къща, за приказките на дърветата, за горенето, за голямята книга и за своята собствена вълшебна приказка.
        Когато слънцето съвсем се скри зад баира, една главица със сплетени на плитка косици се взираше в комина, пък голямото трикрако столче чакаше да седнат на него.
        - Ще слушаме ли тази вечер приказка?
         - Да! Да!
         - Този дънер го докарахме днес от върха на дядо Кукуригу. Да видим какво ще ни разкаже.
        Тишината се плъзна из стаята и укроти влезлият през прозореца щурец, който до преди малко изпълваше пространството със свирнята си. Изви се пламъкът. Из огненият му език се измъкна пушекът и побягна към комина. Но дядото знаеше езика на горящите дървета и заразказва чутото, преди да е отишло до звездите:
         - Бях твърде самотен. Никой не дохождаше при мен, защото тук се срещаха ветровете. И тъй като никога не постигаха съгласие кой, кога и на къде ще духа, споровете им преминаваха в боричкане. Изпомачкаха тревата върху темето ми, съвсем я изкорениха и оплешивях. Сега още по-малко някой би ме харесал. На всичко отгоре гледам и на запад, а всеки се стреми към изгрева, към раждането на деня. Бях обречен на самота. И дърветата, жалейки клоните си от ветровете, слизаха все по надолу и по-надолу. Пресъхнаха сълзите ми. От очите ми се търкаляха безформени солени камъни, докато съвсем се затвориха. Започнах да се свличам. Вече не бях и толкова висок за ветровете, затова ме оставиха. Съвсем осиротях. Забрави ме и планината-майка из чиято гръд се издигнах и възвисих. Точно когато животът ме напускаше левент момък се изкатери по прегърбената ми снага. Заби гегата си в челото ми, провикна се, а ехото разнесе надлъж и шир гласа му. Тогава човекът рече: „Тук ще си направя дом!” Не вярвах на ушите си – две скромни, затревени пещери, но ехото се завъртя в тях и не спря да отеква, докато не го проумях. Стопли се вкамененото, самотно сърце, заизправя се гръбнака ми и отново започнах да се извисявам в истинския си ръст. Гегата на овчаря отвори онова забравено, невидимо око на челото ми и закова клепача му. „Гледай в окото ми, юначе, ще ти покажа целият свят и цялото небе, ти разтуптя сърцето ми. Ще бъдеш богат, защото денем ще събираш в него златото на слънцето, а нощем луната ще слиза в бяло було невеста да ти бъде. Няма по горещо сърце от сърцето на планината и аз – нейният син – върхът, ти обещавам нозете и ръцете ти никога да не измръзнат!"
        Младият мъж чу думите на върха. Прегърна го и врече му се, че ще остане с него до последния си дъх. Върхът заплака от умиление – никой още не беше го обичал. Донесените от птичките цветни семена събраха сълзите му.
         На сутринта момъкът започна да строи дома си. Там, на най-високата част на върха изкопа голяма дупка. Над земята, на височина близо лакът, в четирите посоки остави тесни отвори за прозорци, а върху покрива дървен капак, вместо врата. Иззида дома си от вътре. Спретна си огнище с комин и всичко, което бе необходимо, за да остане завинаги тук. Дом съвършено различен от другите, защото избра място различно от избора на хората. А върхът му говореше, учеше го и подсказваше какво да прави, като оставяше сам да взема решенията си. Малък бе този дом, защото живееше сам. Нямаше роднини и приятели, дори познати. Всички загинаха, когато една нощ турците опожариха селото му. Остана само той в планината с овцете си. Но челматите го откриха и заклаха стадото му. Успя да избяга. Оцеля. Остана сам самин. Бродейки без посока стигна Върхът. Хареса го, защото беше самотен и сирот като него. Заживяха двамина. Никой не дохождаше тук. Само козарчета разнасяха мълвата за някакъв луд, живеещ на един връх, но не смееха да припарят.
         Минаха години. Дядо Врабчо се засели в планината под върха. Още на другия ден, рано сутринта го събуди странно кукуригане. Стана и се огледа наоколо. Не видя нищо. Кукуригането се повтори някъде отдалече и отгоре откъм запад. Погледна на там и видя мъж с бели дрехи и бяла брада, озарен от разсънващото се утро да му маха от върха, кукуригайки за трети път.
          Новият стопанин събуди домашните си с думите:
          - Трети петли пропяха!
          - Ти си изкукуригал! Какви ти петли в тая пустош? – възрази  му стрина Врабчовица, а мъжът и се усмихна и я обърна на запад:
          - Не съм изкукуригал, дядо Кукуригу ни буди да започваме деня, че много работа ни чака – дом тука ще градим!
         Тъй нарекоха стареца – дядо Кукуригу. Всяка сутрин, още не пукнала зората той будеше хората заселили се тук и благославяше с кукуригането си денят им. Дядо Врабчо усещаше близък този човек, не само заради това, че и неговото име беше име на птиче. Неговите дядовци и техните дядовци са се наричали Врабчо. Защо ли – времето знае. А човекът от върха кръсти така, защото им беше живият будилник – не само разсънва – разбужда сърцето и душата! И стана им скъп.
         Веднъж дядо Врабчо се запъти към върха да се срещне със самотника, да се запознаят, да го покани при тях...Почти беше се изкачил на върха, когато мярна бялата дреха да влиза през някакъв капак, който затвори след себе си. Стъпил на върха, новоселникът се спря пред странната къща. Опита се да надникне през прозорците, но капаци с някакъв особен механизъм ги затвориха един подир друг. Човекът не искаше гости! Дали не беше го обидил с идването си? Нямаше как да разбере. Притежаващия природна мъдрост мъж и не понече да дири отговор. Остави пред прага, т. е. капака, армагана си – бяла бохча с гозба и още топла пита.
          На сутринта чу познатото:
          - Ку – ку – ри – гу – у –у –у !
          И видя вдигнатите за поздрав ръце, от които се вееше като знаме бялата риза на странника. А току до него, вързани с въже от поветица, извисиха тънки гласчета две козлета – мъжко и женско.
          Будилникът от върха работеше безотказно зиме и лете, в студ и пек, но една топла есен замлъкна завинаги. Златните листа повтаряха ехото му, докато снегът ги затрупа. Ветровете се завърнаха и завиха като оплаквачки, докато затрупваха с пръст вечният и единствен  дом на върха, в който живя и остана до сетния си дъх, както обеща преди много лета, момчето дошло тук. Никой не знаеше името му. И той самият го бе забравил, защото нямаше кой да го изрича. Затова вместо паметна плоча остана името му на върха – връх дядо Кукуригу! Той е още там! Ако преспиш в село Врабците, станеш рано в зори и отправиш мислите и взора си натам, ще зърнеш призрачна бяла дреха, слята с ниските облаци и ще чуеш довято от ветровете и вековете в листата на трепетликите древното  „Ку-ку-ри –гу – у – у – у! Събуди се!”
         За да се събутиш утре рано, за да чуеш какво си шушукат трепетликите, трябва сега да спиш.
         - Но, дядо искам да те попитам, дядо Врабчо роднина ли ни е? И защо...
         - Ех, Елке! Всичко искаш да знаеш. Напомняш ми... Дядо Врабчо и дядо Кукуригу живеят в мен! Върховете, планината и хората и – също! Отивай да спиш. Помоли, каквото имаш да питаш съня. Той всичко знае. И ако иска да ти каже, ще го научиш още тази нощ. Но не забравяй – трябва да му задаваш само един единствен въпрос! Иначе се обърква и ти разказва небивалици, които щом се събудиш забравяш.
         Докато се мъчеше да избере кой от многобройните си въпроси да зададе, Елка заспа без да пита нещо. Завивайки малкото телце старецът се питаше: „Дали пък съня наистина знае отговорите, които търсим, а ние не знаем как да го попитаме?”

Ако не ви е скучно - добре сте ми дошли!

и за, кво става..дума, се пак..

„Дали пък съня наистина знае отговорите, които търсим, а ние не знаем как да го попитаме?”

Звучи парадоксално и вярно. Поздравление!

че хаоса на деня ми не заслужава това четиво.
Довечера ще си седна до виртуалната ти камина и ще се зарея в дебрите на вълшебната ти дарба да разказваш.
Тогава каквото мога да споделя абстрактно, ще опитам :-)
Почитания и благодарности Емелика!

Нито те каня, нито захлопвам вратата. Бъди там, където аристократичната ти осанка се чувства на мястото си, а не сред простолюдието, край някаква си камина.

Какво ли значи да е скучно? Признавам, че не познавам това усещане. Ако някъде, с някого или в нещо не ми е интересно и по някаква причина не мога да го напусна, пътувам мислено другаде. Правя го откакто се помня. И не ми се налага да изтърпявам.

Не знаеш какво може да се пръкне от него. А някоя нова планета или новия нов световен ред..:)

Здравей, Елена. Започнах и аз да чета по-старателно и задълбочено поредиците ти. Станаха ми интересни.
Поздрави!

Радвам се ,че ти е интересно!

Край камината, на двойното трикрако столче ... мъдър дядо и любимо, искащо да знае всичко внуче...
На няколко места настръхвах от благодарност, че земята ни е раждала такива хора като сладкодумния мъдрец, който разказва вълшебни приказки.
Представях си Балкана около Априлци.
Седях и слушах и се молех за върха, за божествения дядо Кукуригу и за всички споменати.
Голямата книга, която малката Елка е търсила съм сигурна, че вече я е намерила.
Книгата на живота! Не всеки може да я чете и да я разбира. Ти, Елке си я разбрала макар да не си я открила сред книгите на дядо.
Той ти я е предал пред камината направо в сърцето, ума и душата!
Благословени са приказките край камината!

Довечера ще попитам съня едно нещо. Дано въпросът ми е точен и правилен и да получа отговор, който да ми даде вяра.

А сънят ще ти даде вяра. Убедена съм.