Постинг
06.05.2019 19:54 -
ПАПЪЛ, ПАПЪЛ И ХАЙДЕ В КОМИНА!
По обяд пристигнаха родителите на Елка – да си я заведат пак в града. Тръгна с много болка в сърцето си. Толкова неща останаха недовършени. Столчетата не лакирани, приказките недочути, езикът на дърветата ненаучен, семките от червенака не посети...
Минаха месеци...Ученичката вече четеше добре и написа своето първо писмо – писмо до дядо! Много неща искаше да му каже, но все не намираше точните думички. Задраскваше и почваше отначало. Искаше писмото и да бъде като бълбукането на поточето, като песента на славея, като вкуса на червенака, като развятата бяла риза на дядо Кукуригу, като... Написа само: „Скъпи дядо! Вече пиша и чета добре. Не посявай семената от червенака на Слънчевия връх без мен! Обичам те! Твоя Елица.”
Отиде да поиска плик от майка си, а тя заплака.
- Дядо ти няма да получи това писмо! Намерили го вчера сутринта на източния връх. Починал седнал, сякаш е опрял гърба си на дърво. Бил усмихнат.
Елка искаше да закрещи, но остана вцепенена. Детското лице придоби сериозен израз и с несвойствен гърлен глас изрече:
- Сега сама ще трябва да посея семчицата.
Излезе. Думите и останаха неразбрани. Отдадоха несвързаността им на шока от загубата на човека, когото толкова обичаше. Отиде в стаята си, чувайки само гласа на дядо си. „Винаги трябва да си силна, много силна. Малък, но смел войник на бойното поле живот.” За пръв път се почуства войник. Долови и усети смисъла на дядовата заръка. Спомни си всичко в приказката за войника, макар че не беше любимата и приказка. „Войникът винаги продължава битката, дори и сам!” Стана и студено. Сложи дърво в печката. То забумтя. Опита се да чуе приказката, но се сети, че не знае езика му. Майка и влезе да я утеши, а тя отвърна:
- Излез, не ми пречи, уча!
- Но ти седиш до печката без учебник.
- Уча езика на дървото.
Майката излезе, разтревожена за психичното състояние на детето си, неподозирайки, че то за миг се бе превърнало във войник, твърдо решен на победа.
След смъртта на стареца наследниците започнаха да делят дом, двор, покъщнина...Тъй разделиха земята, че червенака попадна на синур. Скараха се кой да го притежава. Една нощ се изви страшна буря. Светкавици зловещо прорязваха небето. Една от тях се устреми към неподеленото дърво. Гръм разтресе околността. Прозорците се изпочупиха. После бурята изведнъж спря. Разноцветието на дъгата повика изплашените птици, подканвайки ги да озвучат красотата. Спорещите наследници излязоха да отчетат щетите си от бурята. Срещнаха се при синура. Никой от тях не видя красотата около себе си. Във всеки парцел лежеше по равна част от дървото, заради което забравиха, че са брат и сестри. Никой от тях не разбра небесната мъдрост. Всеки имаше своята 1/3 от единственото, но никой нямаше да опита плода му.
Само Елка плака за дървото. Как да продължи мечтата на дядо с и да посее семчица?! И войникът се предаде! Захвърли униформата си. Животът и протече в коловоз, в който я вкараха по необходимост и разписание, защото имаше пътници, поели пътища по които друг да ги води, а те да са горди, че са стигнали. Един ден, за учудване на всички, свикнали да пътуват с нея, без дори да я забелязват, тя отказа да бъде локомотив и заряза определения и от други коловоз. Заряза и пътищата на другите. Върна се на село. Имотите на дядо и бяха разпродадени. На майка и се бе паднала плетената работилница и изпочупеното сушило за плодове, потънали в бурени и забвение. Мазилката на места бе олющена и се виждаше плетката от пръчки. Но това не я учуди, защото вече знаеше как се плетат къщи. Постегна двете стаички и камината. Изправи изпочупените реси от сушилото да не гният и на пода се търкулнаха сухи плодове. Бяха круши. На едното резенче едва се държеше, залепнала на остатъка от семенник семчица. Дали е от червенака? Запазила ли е кълняемост? Крушата е вълшебна. Може пък и семената... Стига тия детски мисли за вълшебства! Но дядо и не мислеше така. И жената пося семката на „Слънчевия връх” с такава ритуалност, с каквато биха го сторили двамата с дядо и. Това свещенодействие разбуди отново планината. В зори трепетликите повториха онова забравено „Ку- ку- ри- гу!”, идещо от западния връх, а през облачен воал се вееше бяла риза! Когато слънцето изгря, от „Слънчевия връх” и махаше строен мъжки силует. Събу се боса. Спусна се по стръмното. Прегази реката. Изкачи се по килима. На самия връх поникнало младо дърво. Разтворило клони приличаше на човек. От него падна плод – подарък мъдрост.
Вечерта баба Елица сложи сух дънер в камината. Седнаха с внучето на две трикраки столчета. Малко – за внуче и голямо – за баба! Разделиха си крушата.
- Бабо, защо тази круша е червена отвътре? Такива круши няма!
- Има! На „Слънчевият връх” Никъде другаде. Пламъкът обгърна дървото. Някой разказваше приказка . Дали горящото дърво? А може би червенака?
Пушекът не се интересуваше от кого е приказката. Грабна я и папъл, папъл – хайде в комина! А от там – при звездите! Както преди. Една от тях затрепка по силно – звездата на дядо Христо и заръча: „Четете голямата книга!“
Минаха месеци...Ученичката вече четеше добре и написа своето първо писмо – писмо до дядо! Много неща искаше да му каже, но все не намираше точните думички. Задраскваше и почваше отначало. Искаше писмото и да бъде като бълбукането на поточето, като песента на славея, като вкуса на червенака, като развятата бяла риза на дядо Кукуригу, като... Написа само: „Скъпи дядо! Вече пиша и чета добре. Не посявай семената от червенака на Слънчевия връх без мен! Обичам те! Твоя Елица.”
Отиде да поиска плик от майка си, а тя заплака.
- Дядо ти няма да получи това писмо! Намерили го вчера сутринта на източния връх. Починал седнал, сякаш е опрял гърба си на дърво. Бил усмихнат.
Елка искаше да закрещи, но остана вцепенена. Детското лице придоби сериозен израз и с несвойствен гърлен глас изрече:
- Сега сама ще трябва да посея семчицата.
Излезе. Думите и останаха неразбрани. Отдадоха несвързаността им на шока от загубата на човека, когото толкова обичаше. Отиде в стаята си, чувайки само гласа на дядо си. „Винаги трябва да си силна, много силна. Малък, но смел войник на бойното поле живот.” За пръв път се почуства войник. Долови и усети смисъла на дядовата заръка. Спомни си всичко в приказката за войника, макар че не беше любимата и приказка. „Войникът винаги продължава битката, дори и сам!” Стана и студено. Сложи дърво в печката. То забумтя. Опита се да чуе приказката, но се сети, че не знае езика му. Майка и влезе да я утеши, а тя отвърна:
- Излез, не ми пречи, уча!
- Но ти седиш до печката без учебник.
- Уча езика на дървото.
Майката излезе, разтревожена за психичното състояние на детето си, неподозирайки, че то за миг се бе превърнало във войник, твърдо решен на победа.
След смъртта на стареца наследниците започнаха да делят дом, двор, покъщнина...Тъй разделиха земята, че червенака попадна на синур. Скараха се кой да го притежава. Една нощ се изви страшна буря. Светкавици зловещо прорязваха небето. Една от тях се устреми към неподеленото дърво. Гръм разтресе околността. Прозорците се изпочупиха. После бурята изведнъж спря. Разноцветието на дъгата повика изплашените птици, подканвайки ги да озвучат красотата. Спорещите наследници излязоха да отчетат щетите си от бурята. Срещнаха се при синура. Никой от тях не видя красотата около себе си. Във всеки парцел лежеше по равна част от дървото, заради което забравиха, че са брат и сестри. Никой от тях не разбра небесната мъдрост. Всеки имаше своята 1/3 от единственото, но никой нямаше да опита плода му.
Само Елка плака за дървото. Как да продължи мечтата на дядо с и да посее семчица?! И войникът се предаде! Захвърли униформата си. Животът и протече в коловоз, в който я вкараха по необходимост и разписание, защото имаше пътници, поели пътища по които друг да ги води, а те да са горди, че са стигнали. Един ден, за учудване на всички, свикнали да пътуват с нея, без дори да я забелязват, тя отказа да бъде локомотив и заряза определения и от други коловоз. Заряза и пътищата на другите. Върна се на село. Имотите на дядо и бяха разпродадени. На майка и се бе паднала плетената работилница и изпочупеното сушило за плодове, потънали в бурени и забвение. Мазилката на места бе олющена и се виждаше плетката от пръчки. Но това не я учуди, защото вече знаеше как се плетат къщи. Постегна двете стаички и камината. Изправи изпочупените реси от сушилото да не гният и на пода се търкулнаха сухи плодове. Бяха круши. На едното резенче едва се държеше, залепнала на остатъка от семенник семчица. Дали е от червенака? Запазила ли е кълняемост? Крушата е вълшебна. Може пък и семената... Стига тия детски мисли за вълшебства! Но дядо и не мислеше така. И жената пося семката на „Слънчевия връх” с такава ритуалност, с каквато биха го сторили двамата с дядо и. Това свещенодействие разбуди отново планината. В зори трепетликите повториха онова забравено „Ку- ку- ри- гу!”, идещо от западния връх, а през облачен воал се вееше бяла риза! Когато слънцето изгря, от „Слънчевия връх” и махаше строен мъжки силует. Събу се боса. Спусна се по стръмното. Прегази реката. Изкачи се по килима. На самия връх поникнало младо дърво. Разтворило клони приличаше на човек. От него падна плод – подарък мъдрост.
Вечерта баба Елица сложи сух дънер в камината. Седнаха с внучето на две трикраки столчета. Малко – за внуче и голямо – за баба! Разделиха си крушата.
- Бабо, защо тази круша е червена отвътре? Такива круши няма!
- Има! На „Слънчевият връх” Никъде другаде. Пламъкът обгърна дървото. Някой разказваше приказка . Дали горящото дърво? А може би червенака?
Пушекът не се интересуваше от кого е приказката. Грабна я и папъл, папъл – хайде в комина! А от там – при звездите! Както преди. Една от тях затрепка по силно – звездата на дядо Христо и заръча: „Четете голямата книга!“
че изтърпяхте до края.
цитирайМного ми харесва!
цитирай
3.
missana -
Превъзходно пишеш, Емелика! https://www.youtube.com/watch?v=K0qQ7AHpzwY
06.05.2019 21:51
06.05.2019 21:51
Всъщност извличаш мъдрост от нещо, което е и трагедия и e естеството на живота. А този гръм, който разделя дървото ми напомни за Соломоновото решение как 2-те майки - истинската и фалшивата, да разделят детето. В крайна сметка всичко се превръща на дим, за щастие отиващ през комина към звездите! Чудесен финал. Поздравление! Поздравявам те с още нещо по случая /най-горе/:
цитирайТова ме радва
цитирайБлагодаря за мистичния реквием!
цитирайа аз пак запзих в пазвата си скритите ти послания на думите. Толкова съкровени, че нараняват нежно и продължително.
Всяка дума има послание и спомен да се запали в камината... и тогава Папъл, папъл... даже и през комина ни отвежда на Светло :-)
А то си спомянш, и разказваш как става тази мистерия...
Почитания за дарбата ти и за празника на Св. Георги, почитан от Виините, даже и словото и приказните послания.. Като тебе!
цитирайВсяка дума има послание и спомен да се запали в камината... и тогава Папъл, папъл... даже и през комина ни отвежда на Светло :-)
А то си спомянш, и разказваш как става тази мистерия...
Почитания за дарбата ти и за празника на Св. Георги, почитан от Виините, даже и словото и приказните послания.. Като тебе!
И си поплаках.
Царство му небесно на дядо Христо! И в тебе вълшебна семка от животворен Червеняк е посял. И е хванала.
Прегръдка с благодарност и възхищение, Елена!
цитирайЦарство му небесно на дядо Христо! И в тебе вълшебна семка от животворен Червеняк е посял. И е хванала.
Прегръдка с благодарност и възхищение, Елена!
за някого се откриват, това радва който ги отпраща
цитирайАз се позагубих. После ти се позагуби. Хубаво е, че отново се докосваме. Какво ли нямаше в детството ми, че и после. Но за добро е.
цитирайДумите... често са израз на неразбиране...
Аз просто чета, и благодаря на дарбата ти да говориш Емелика...
цитирайАз просто чета, и благодаря на дарбата ти да говориш Емелика...
11.
missana -
Ами за мен е превъзходно. https://www.youtube.com/watch?v=lsjKK_s_nyY
07.05.2019 13:48
07.05.2019 13:48
emelika написа:
Мисана, чак пък превъзходно... Благодаря за мистичния реквием!
Изразих лично мнение, Емелика. Надявам се, че имам право на такова. Сигурно има и читатели, за които твоят текст не е превъзходен. Хората са различни и затова руснаците казват: "На вкус и цвет товарищей нет!"
Да имаш вълшебен ден и нека този поздрав /най-горе/ звучи за теб:
Напоследък не говоря много.
цитирай От мен усмивка. А сега към музикалната ми пауза, която си ми пратил...
цитирайТърсене
За този блог
Гласове: 5613
Блогрол