Познавах я от преди. Познавах семейството й. Преди да я новокръстя, за мен тя беше Предпазливата. Поведението й винаги бе някак премерено. Него наричах Пухкава опашка. И той безстрашно, до безразсъдство я вреше навсякъде. Най-мъничката  си остана Остра муцунка. Само това виждах от нея, плашливичката. Телцето й все оставаше скрито  зад съборената плевня или стария каменен зид, зад ствола на голямата черница или купчината гниещи дървета.  Дори леговището им знаех –  дупка, губеща се в корените на стара дива череша. Крадяха си от купчината  ябълки под папратта,но само толкова,колкото им трябваше. Та така и се запознахме – покрай ябълките. Разглеждахме се, изучавахме се. Дори подадох на Безразсъдко  патешки фенер. Дойде и си го взе. Викна и женските с едно негово си пищене и се скриха за гощавка.

Мъглата не даде на слънцето да се покаже, но реших да проверя дали Огнено –Слънчевата пак ще го чака на същото място. Духна срещу ми един леден вятър  - връща ме. И свири ли ,свири: „Не ходи, не ходи!“ . Не го послушах и поех по следите на рано миналия ловджийски камион, та чак до големия завой. Нямаше я. Но когато се обърнах да си тръгна я видях. Изтръпнах. Висеше провесена на горния клон на глога. Снежинките се пързулваха по червените ледени висулки и бягаха ужасени от тях. Изравняваха  ямките от затрупаните вече „човешки“ следи. Върнах се на коловоза, очертан  от проходимото возило на убийци, но това не беше моя път и не можех да тръгна по него. Поех нагоре , към скалите. Потъвах в преспите. Реших - няма да се върна.  Мой път  ще направя! Сепна ме пронизващ вик. Вой като тоя дето удавих в гърлото си – мой и не мой. Беше Пухкава опашка. Не ме видя. Миг на страдание, в който нищо друго не съществува. Не трепваше. Всичката тишина на планината се събра в кръг. Пухкава опашка се изправи и започна странен танц – ритуалът на възкръсването. Не беше го виждал,нито чувал за него, но паметта на рода и вида съживи картини  и ритъм, идещ от най-съкровеното му вътре. Потропваше с предни лапи, тупаше с опашка и се от отместваше в кръг около глога с бездиханната.  Снегът спря да вали. Когато затвори кръга, танцът му бе нарисувал слънце върху снега. В средата му – жертвен олтар.  Издаде муцунка и сякаш духна в него. Лумна огън. Обхвана безжизненото животинско телце и го издигна нагоре. То оживя сред пламъците. Огнените им езици се превърнаха в девет опашки,които махаха за сбогом.  Мъртвото тяло висеше все така върху глога, сякаш нищо не се е случило.  Колко различен може да бъде огънят – изпепеляващ  или възраждащ, изтръгнат направо от  сърцето. Усещам го. Аз съм в нея.

Вече никой не идва да рови в папратта за ябълки. Остра муцунка не се подаваше от никъде. Само нощем Пухкава опашка оставяше следи  край местата където се криеше. Търсеше я. В дупката под старата череша никой не ходеше. Тръгнаха по други пътища. Старите вече не бяха същите. И аз по новия си път вървя. Сама си го отъпквам. Веднъж заобикаляйки големия завой, кракът ми пропадна в дупка и сред снега се разнесе аромат на диви теменужки – толкова силен, че нямаше как да не го позная. Погледнах в дупката и видях познатата муцунка, навряна на онова оголено място над опашката, познато като теменужена жлеза. Хормоните й разнасят този омайващо нежен, все още необяснен и тъй познат пролетен аромат, независим от сезоните. Вдъхнах го дълбоко, дълбоко, да го запазя в себе си. Вече знам тайната, защото аз съм нея – Слънчево - Огнената , вечно невинната и вечно грешната – Лисичката с девет опашки.

Елена Петрова