Рано ли е, късно ли е?

Зрялост или разцвет?

Несбъднатото  зове!

Оглеждам се.  Откъде  прелита  зовът?

Проглеждам сред своя свят. Пак и пак. Ценя всеки ден,  полъх,   цвят, лист… Взирам се в живота. Достатъчно ли?

Разглеждам съществуващото. Настройвам се да  доловя, не започва ли да се сбъдва Несбъднатото. Ще се проясни ли образът му? Не стига ли  да протегна ръка,  да го хвана и тръгна  -  с Него, в трепкащите му светли очертания…

Завихря се времето. Защо прелитам така мимоходом край високите, миражно скрити зад облачен танц  върхове на Несбъднатото и се втурвам към едноцветните, странно дължими, спорно уютни и балонно сигурни задачи на деня?

А то, Несбъднатото мое, свежда глава, събира тъжно недадените си светлини, свива се в малка звезда и ме чака сиротно – там на високия връх,  сред белите облаци, чезнещо в безпределната синева, в покана за танц.

Защо отклонявам поканата?  Самооправдавам се в липса на достойна, феерична одежда. Истината е, че не смея да разкрия своята светлина.

А коя е първата стъпка на танца със звезда? 
                                                                      

 

Щом твоята звезда е там и те осветява да оцениш и себе си и времето и видяното по пътя, непременно ще те подсети и коя е първата стъпка.