Защо ли да се замисля толкова и не се търкулне по прашния път? Струваше му се ,че е събрало достатъчно чужда пепел, която го задушаваше нощем и губеше желание за ново търкаляне по пътища, които кой знае доколко са негови. Добре ли му беше тук? Уверяваше се, че да. Но нещо все не достигаше. Защо оцеляваше когато бе немислимо и невъзможно да възкръсне? Възкръсват специалните. Не намираше в себе си нищо специално. Какво още бе длъжно да направи, за да потвърди присъствието си? Сутрин се будеше с нови сили, а вечер заспиваше уморено. По изгрев радостно махаше на слънцето, а нощем тъжно гледаше менящата се луна. Като нея се издуваше с надежди и смаляваше във вътрешна тъга. Беше ли самотно? И не, и да. Беше ли щастливо? И да, и не. Значи беше нормално и трябваше да се успокой. Но не се успокояваше.
Тласък отвън го раздвижи отвътре. Красиво. Поддаде се. Забрави какво е всъщност. Едно малко и незначително семенце, сгушило се под пропуканата кора на отдавна счупена гниеща клонка, от която събираше влага за сълзите си в есен, заслон през жежкото лято и завет от студа зиме. Кали го животът под безжизнената кора, оставила още реещ се, но често чезнещ спомен. А сега, сега беше пролет. И така му се прииска да се спусне до плодородна почва и покълне... За последно. Чак си повярва, че може.
Можеше ли? Едва ли. Надзърна в шепите на сеяча, където гордо лежаха здрави, лъскави и красиви семена, нетърпеливо очакващи да бъдат пуснати в гнездото си за нов живот. Огледа тъжно сбръчкващата го люспица, прояденото си крайче, нащърбения от безброй падания по острите камъни семедел и колкото да се опитва, не почувства зародишчето, спасително самоизбрало анабиозата си. На всичкото отгоре, не знаеше и какъв вид е. Ами ако е отровен плевел? Кой градинар би посял такова семе, без инструкции за отглеждане.
Какво му оставаше, освен да се радва на другите поници, да им дава обичта си. Криеше сърце, по-голямо от самото него. При това с лекота. А може би само си мислеше, че сърцето е голямо, защото нещо трябваше да му дава сили да продължи да гледа във, зад и отвъд видимото и отвъд сега, докато зародишът заспи завинаги в сън без кълнове. До тогава то – оцелялото, ще тупти с общия ритъма на семената, в очакване да се завърне там, откъдето е тръгнало, защото този свят му ставаше все по-чужд и далечен...
Едно голямо сърце,което търси да дари Любовта,която носи!
Благодаря ти за чувството,което си вложила...не зная защо,но ми стана хем тъжно за опърпаното семенце,хем изпитах и щастливо задоволство,че въпреки превратностите на съдбата то е успяло да съхрани себе си в свят,в който се котира само здравото и лъскавото...семенце с голямо сърце! :)
Благодаря!
