Следващия ден в селото пристигнаха две каруци с цигани – калайджии и кошничари. Вдигна се врява и пазарлък. Събра им се много работа, та останаха и за другия ден. Загласиха се да нощуват в каруците, както правеха всяка лятна нощ. Дядо Христо ги покани в къщата си да хапнат, а на жена си заръча:
- Стопли вода и застели леглата с нови постели, а тия дето спим ние, опъни в плевнята!
Закипя от вътре на баба Ана, че цигани ще спят в леглото и, а и в къщата сами ще останат. Опита се да се възпротиви, но чу познатото: „Мълчи жено!”, което винаги сепваше всеки неин протест и млъкваше. Една зимна вечер, като стъпваше по пъртината към дюкянчето, чу пред нея да си говорят: „Колкото е добър дядо Христо, толкова е лоша баба Ана.” Нещо така я жегна, че не престана да и пари. Оттогава спря да мърмори и се съгласяваше с всичко, та дано някак омилостиви хорското мнение, на което държеше. А нощуването в плевнята се повтаряше всяко лято, когато тия непрокопсаници обикаляха селата. Съседните села пропищяха от тях, що неща им окрадоха. Но въпреки яда си, старата жена не можеше да не признае, че от дома й, както и от селото никога нищо не изчезна. Но това не я успокояваше. Протестът оставаше. Не можа да свикне с гостоприемството на мъжа си. Още като строил къщата първо за гостите мислил. От вратата влизаш в голям салон със зидани миндери за сядане. Цяло село тук се е сбирало. Не е къща като хората, а хан. При това безплатен. Вярно – бяха най-имотните и нямане не е видяла. Но защо толкова раздаваше майсторлъка и труда си на чуждите, не проумяваше.
След вечерята с гостите, която баба и не сподели, по заръка на дядо си, Елка донесе последната направена от него цигулка, за която и тя му помагаше. Докато я носеше си спомни за най-важната и част – душата, която прави музиката красива. Още една загадка. Мислеше си, че душата е много, ама много специална част от цигулката, а се оказа една нищо и никаква малка клечица, пъхната някъде там вътре в кухината й. Как може едно малко, незначително нещо да прави нещата значителни и красиви?
Циганите вече пееха. Дядо Христо засвири. Веселието продължи до късно.
Тази вечер детето за първи път спа в плевнята. Луната се усмихваше. Звездите искряха. Щурчетата бързаха да представят уменията си. Аромата на кумарин омагьосваше съня. Когато се събуди циганите ги нямаше, но и бяха оставили шарена кошничка за спомен, в която още на другия ден набраха билки от „Седлото”. И това е връх – южния. Тук Крали Марко оставил седлото си, преди да слезе да напои в реката коня си Шарколия. Седлото дълго чакало да го прибере стопанина му, но той не се върнал. Камъните приели очертанията му. Затова носи това име. На север от селото, додето око стига, се простира голямата, отвесна скала „Злия пролез”. Отвъд преди много години в скалите са се разбивали вълните на море. Забити в непристъпни места още стоят халките, за които древните рибари са връзвали лодките си. Каменни стълби водят до дъното на морето, където е бил дворецът на русалките. Но това е друга приказка. Любимата дядова внучка, уморена от тичане около кралимарковото седло и катерене по „Злият дух”, както преименува скалата, заспа преди да чуе нова приказка, защото целият и ден бе приказка.
Събуди се рано. Погледна през едно от трите малки прозорчета на стаята си и видя до къщата нещо, което я накара да онемее и я разсъни окончателно. Един елен с огромни рога, сърна и малкото им с гръбче на петънца, пасяха трева почти под прозореца – толкова близо, че извика от радост. Те се изплашиха и побягнаха. Изтича необута и по нощница навън. Дано не я зърне баба и. Не даваше да излиза необлечена, неизмита, несресана... Но горското семейство бе по-важно от всичко. Когато изтърча навън, те вече бяха излезли през отворената врата на оградата. Дано само не са изяли бабиния боб, защото веднъж бяха прескочили и хубавичко се напасли с него. Това така вбеси старата жена, а те с дядо си, скришом от нея се посмяха на яда и. Но кой беше отворил вратата? Толкова е рано. Селото още спи. Елка излезе през отворената врата. Погледна тревата. Някой наскоро бе минал, но не елените. Стъпките бяха по големи. Тревата вече се мъчеше да се изправи, а паяците сърдито поправяха скъсаните нишки на ловните си мрежи. Тогава от върха на изток се промуши първия слънчев лъч и се зарастила по тревата и дърветата, покри цялата планина. Показа се слънчева дъга, бързо започна да расте и се пълни докато не стана голям светещ кръг. Елка винаги се събуждаше, когато слънцето е изгряло и за първи път видя появата му. Изгревът бе откритие. Забеляза на върха, от където изгря слънцето фигура на човек и позна дядо си. Значи той е оставил вратата отворена. Леле мале, как ще се кара баба. Затвори вратата с решението да мълчи за това, което видя и заслиза по стръмнината, за да стигне долу при реката, откъдето да се изкачи на върха при дядо си. Росата влажно целуваше дългата нощничка, мислейки я за бягащ цвят. По босите крачета се забиваха клечки и камъчета. Не мина по мостчето, когато слезе до реката. Прегази я, за да стигне по бързо. И колкото да надигаше дрешката си тя съвсем се омокри. После тръгна нагоре, към върха на слънцето. Стъпваше по голяма, мека трева с дълги листенца – най-хубавият килим. Задъхана доближи върха. Дядо и седеше там толкова замислен, че не усети кога са го доближили. Какво ли правеше тук сам? Протегна малката си ръчица и я сложи на рамото му. Той се обърна и детето видя сълзи в очите му. Нейният дядо плачеше! Никога не е допускала, че може да плаче – той – най-силният, най-мъдрият, най-можещия, най-умният плачеше. Защо? Нямаше врагове. Всички го обичаха и най-много от всички го обичаше тя – неговата правнучка! Инстинктивно, за да го утеши, обви ръчички около врата му, целуна го по влажната буза и зарови русата си главица в гърдите му, ридаейки без да знае защо, ей тъй – от съпричастие. Старецът бързо се отърси от чувствата. Откри малкото разплакано личице, избърса сълзите му и се усмихна с такава истинска и широка усмивка, каквато само той имаше и попита:
- Защо плачеш, миличка?
- Защото и ти плачеш!
- Но на мен мушица ми влезе в окото. Нали и на тебе беше ти се случило? Знаеш как люти и сълзите сами излизат.
- Да, дядо. А аз помислих, че нещо те боли? -. Елка се усмихна успокоена и пак прегърна дядо си. – Колко хубаво е , че нищо не те боли!
- Не ме боли! Не ме боли! Как може нещо да ме боли, щом някой толкова много ме обича, че дойде бос и по нощница тук на върха, за да заплаче с мен. Да се прибираме. Време е за закуска.
- Има и още нещо.
- Какво?
- Ами, няколко неща. Събудих се, защото прозореца се отвори сам, навярно снощи не съм му сложила кукичката. Той закачи дантеленото перде и малко го скъса, но само малко. Когато го оправях видях елен със семейството си да пасат под прозореца. Изплашиха се от мен. Излязох след тях и видях, че някой беше оставил вратата на оградата отворена. Затворих я и няма да казваме на баба. После видях смачкана трева, сърдит паяк и слънцето. То беше вълшебно! И до него ти – моят дядо! Дойдох сама, без да се боя от планината и за първи път видях сълзите ти. Дядо, казвал си ми, че мушиците се будят по късно, когато ги стопли слънцето. Тази мушица защо се е събудила толкова рано?
- Сигурно нещо я е събудило, както е събудило теб, дедективке!
- Този връх където сме, как се казва?
- Няма име. Никой не го е кръстил. А е толкова хубав. Който дойде тук рано, първи вижда изгрева. За жалост търсим да поздравим идването на светилото, когато сме в залеза на годините си.
- Ти за първи път ли гледаш тук как изгрява слънцето?
- Идвам всяко утро от много години насам, дори когато вали. За голям сняг съм си направил нещо като ски. Дълбоко в себе си чувствам този връх като мой и се питам, защо ли човек иска да си има един негов връх? Още не съм си отговорил.
- Измислих името! Дори две имена – Слънчевият връх и върхът на дядо Христо!
- Нека бъде първото име. Нямам намерение тук да правя къща, но за друго мечтая. Само на теб ще прошепна мечтата си, а ти ще я пазиш и ако не успея ти я оставям на теб. Макар и малка, разбираш ме най-добре. Обичаш ли плодовете на червенака, дето расте в двора?
- Много! Това е любимата ми круша!
- И на мен. Знай, че тази круша не е обикновена.
- Вълшебна?!
- Може и вълшебна да е. Вълшебството е скрито нався къде и се появява само на този, който го търси и има очи да го види, сърце да го усети и мисъл да го разбере. Когато бях на фронта, малко преди края на войната, останал без сън и сили, гладен, уморен и много жаден се облегнах на дънера на голямо дърво. Пред мен паднаха три круши. С едната утолих жаждата, с другата глада си. Третата оставих за после. Като се върнах я намерих смачкана в дрехите си. Не ставаше за ядене, но взех семките. Бяха три. Посях ги. Само едната фиданка оцеля и тя е голямата круша. Не знаех името и. Заради червения цвят на месестата част я нарекох червенак. Пътувах много, в родината ни и по света, но никъде не видях такава круша. Плодът и е вкусен само когато дървото ти го подари. Откъснеш ли го е стипчив. Ядеш ли го на другия ден, след като е паднал е блудкав. Аромата и сладостта е само когато току що е паднал от дървото. Много е мъдър тоя червенак, но трудно споделя мъдростта си. Все си мисля, че ще е добре, ако тук, на „Слънчевия връх” растеше такова дърво. Слънцето щеше още мъдрост да му дава, а и само мъдри хора биха идвали тук да вкусят плода му. Опитвах се да го развъдя отново чрез семена или присадка, но все не се получаваше. Не опитах само едно – това което винаги съм искал – семена тук, на място да засея. Седна ли на върха винаги си представям, че облягам гръб на червенака, а дървото ми дава от мъдростта си когато пожелае или когато съм заслужил да я получа.
Аз ще си пазя, за да си я чета за приспивно разбиране край камината, като малките деца :-)
Вълшебно е, дълбоко е! Разказът ти е като семе на голямо, широколистно дърво... И, ако в него има нещо, което да те кара да плачеш, то това е благият факт, че на земята има хора като дядо Христо, и деца, готови да приемат и живеят тяхното вътрешно богатство; че на земята има мъдрост, има любов, от които да почерпим разум и сила; от които да получим подкрепа по нашия път... И всичко това изказано толкова естествено и красиво, все едно, че си непосредствен наблюдател.
"Росата влажно целуваше дългата нощничка, мислейки я за бягащ цвят. По босите крачета се забиваха клечки и камъчета." – Изказ, с който съпреживяваш.
Благодаря, еmelika, това е "сериал", който не би ми омръзнал!
05.05.2019 14:42
