Прочетен: 153 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 04.05.2020 08:43
-Ох! - въздъхна книгата от долния рафт на старата библиотека от тавана. Тя бе толкова стара, че се бе наложило на два пъти да подвързват оръфаната ѝ от четене корица. Бе написана с още по-стари букви, вече отхвърлени от правописа, също като ненужни. Но имаше време ,когато се гордееше точно с тях, защото бяха букви светлини и светини. Сега лежеше най-отдолу, под налягалите една над друга нейни дружки, всички забравени, потънали в прах, ненужни, даже пречещи. Опита да се размърда . Безуспешно. А толкова ѝ се искаше някой да разтвори пожълтелите с времето страници и да се докосне до нейния смисъл, какъвто несъмнено имаше. Беше книга за отминали времена, на които сега се гледаше дори с насмешка. Но как можеше да знае това? Не стоеше на рафт в голяма библиотека, където книгите бяха на почит, а се задушаваше тук, в непроветрената и понякога с прокапваща от тавана вода при силен дъжд или топящ се сняг, което я хвърляше не само в смут, но и страх, страх да не просмучат влагата страниците ѝ и разкапят от плесен. Това е най-големият страх за една книга, по-голям от нечетенето - мислеше тя, защото още не познаваше , а и не подозираше най-големия страх , дори ужас, който предстоеше.
Книгата лежаща най- отгоре, чу въздишката и се опита да се повдигне, за да облекчи тежестта на другите под нея. Тя бе един голям университетски учебник с медицински знания и наясно какви могат да са фаталните последствия от свръхнатиска и обездвижването на едно тяло, включително и тялото на книгите. Дори тялото на старата библиотека бе огънало като ладии ребрата си от рафтове под непосилната претовареност с книги, в очакване да бъдат преподредени и освободена от някои, които опираха и се крепяха в ниския таван. Книгата -учебник успя само да размърда прахоляка, който я задуши и гръмко кихна. В тишината под покрива кихането прозвуча като залп за нещо ново, навярно свобода. Този залп събуди дълбоко спящите книги и те зашушукаха помежду си, нещо което отдавна не бяха правили, а преди… Ех, преди. С охота биха разказвали пак, и пак.
И тъй-като няма случайности и залпът не беше случаен. В ключалката се пъхна ключ. Вратата се отвори. Някой закрачи, после че чуха още крачки и говор. Книгите общували с хората, знаеха езика им, чуваха мислите им и познаваха чувствата им до най- деликатния нюанс, затова си помислиха, че хората са тук, защото са доловили техния колективен зов за помощ, тъй както те не веднъж са ги спасявали и помагали да побеждават в не една своя човешка битка.
Най-напред се озадачиха, че младата жена ги пипаше с ръкавици, сякаш се боеше от тях, после се изплашиха, като ги напъхаха в тъмен кашон, от който вече и не чуваха нищо. Но останалите върху старата библиотека чуха и се ужасиха. Техните сестрици щяха да бъдат изгорени живи. Бяха твърде много да се справят с всичките наведнъж, та тази бе първата партида. Една книга е жива докато очите човешки различават буквите по страниците. Тя е много по-жива от много други животни и твари – по жива от паяците в ъглите, които вечно плетяха ловните си мрежи, за да се нахранят, но не познаваха себе си, не познаваха същността си, не познаваха света с всичките му багри и чувства, които те, книгите, не само познаваха , но и ревностно и стоически пазеха. Книгите бяха много по-живи и стократно по-мъдри, по-нежни, по-любвеобилни, абсолютно безрезервно, защото не се нуждаеха от вода, храна, разходки и глезотии, като от дошлото куче ,господарски крачещо и гонещо ядно нищо не правещата му нощна пеперуда пауново око, която кротко си чакаше нощта на перваза, за да полети по своите си пътища.
Книгите зашептяха нежно и молещо, но никой не ги чу. Тогава те закрещяха към момичето с жълтите ръкавици. Ние сме твоята памет! Ние сме паметта на рода ти, на народа ти, ние сме паметта на света! Всяка материя има памет, но с нашата памет е сравнима само паметта на водата. В нас е скрита паметта и разумът не само на който ни е написал, но и който дори не ни е чел , а само подържал в ръцете си. Това е и твоята памет, момиче! Ти каза, че нищо не разбираш от танкове и че те никога няма да те интересуват ,защото войната не те интересува и захвърли в кашона книгата за четиримата танкисти. Не се ли заблуждаваш, като ни изпращаш в нечии концлагер за книги? Представи си, че някой някъде е съхранил точно тази книга в неизвестна ти днес пещера, която утре може да те приюти от идещите над главите над хората бедствия, знанието за които пак ние, книгите, пазим. Сама , трепереща и уплашена в сумрака на пещерата книгата ще разтвори листите си и сред тях, отвъд капака на танка, ще ти засияе онова кръгло парче ясно небе, което така ти липсва и пак от капака на този танк, преминал окопи, развалини и сражения ще се прокрадне и озари слънчев лъч, за да те спаси. Това може да е твоето утре. Не мислиш ли? Тогава не би ли през сълзи благодарила на този които е скрил тук, в пещерата на човечеството, тази книга точно за теб, която ти изхвърли като ненужна. Няма как да знаеш, липсва ти нашата далновидност – тая на прашасалите. Дали ненужното днес, не ще е спасителния пояс утре. Животът само днес, тук и сега е като безжизнен, отрязан дънер – бързо ще изгние без корените дето го хранят, и няма да има шанса да раздаде без короната плодовете си – оная прекрасна, вечно меняща се корона от дървото на живота. Помисли, преди да изгориш нашето живо знание, живи мисли и още по-живи усещания, живи мечти… Те са ѝ твоите, с отпечатъкът от всеки докоснал се до нас преди теб, отпечатък с какъвто никоя твоя електронна книга няма да те докосне и промени като нас.
-Ей, какво се бавиш! – чу се нетърпелив глас на едър мъжага сред бучащия автомобилен задух, изправен върху вече пренесените кашони. Той стъпи някак накриво. Един кашон се разпадна. Мъжът изруга. Подхлъзна го книгата за четиримата танкисти. Тя, загивайки, все още искаше да спаси света.
