-Ох! - въздъхна книгата от долния рафт на старата библиотека от тавана. Тя бе толкова стара, че се бе наложило на два пъти да подвързват оръфаната ѝ от четене корица. Бе написана с още по-стари букви, вече отхвърлени от правописа, също като ненужни. Но имаше време ,когато се гордееше точно с тях, защото бяха букви светлини и светини. Сега лежеше най-отдолу, под налягалите една над друга нейни дружки, всички забравени, потънали в прах, ненужни, даже пречещи. Опита да се размърда . Безуспешно. А толкова ѝ се искаше някой да разтвори пожълтелите с времето страници и да се докосне до нейния смисъл, какъвто несъмнено имаше.  Беше книга за отминали времена, на които сега се гледаше дори с насмешка. Но как можеше да знае това? Не стоеше на рафт в голяма библиотека, където книгите бяха на почит, а се задушаваше тук, в непроветрената и понякога с прокапваща от тавана вода при силен дъжд или топящ се сняг, което я хвърляше не само в смут, но и страх, страх да не просмучат влагата страниците ѝ и разкапят от плесен. Това е най-големият страх за една книга, по-голям от нечетенето - мислеше тя, защото още не познаваше , а и не подозираше най-големия страх , дори ужас, който предстоеше.

Книгата лежаща най- отгоре, чу въздишката и се опита да се повдигне, за да облекчи тежестта на другите под нея. Тя бе един голям университетски учебник с медицински знания и наясно какви могат да са фаталните последствия от свръхнатиска и обездвижването на едно тяло, включително и тялото на книгите. Дори тялото на старата библиотека бе огънало като ладии ребрата си от рафтове под непосилната претовареност с книги, в очакване да бъдат преподредени и освободена от някои, които опираха и се крепяха в ниския таван. Книгата -учебник успя само да размърда прахоляка, който я задуши и гръмко кихна. В тишината под покрива кихането прозвуча като залп за нещо ново, навярно свобода. Този залп събуди дълбоко спящите книги и те зашушукаха помежду си, нещо което отдавна не бяха правили, а преди… Ех, преди. С охота биха разказвали пак, и пак.

И тъй-като няма случайности и залпът не беше случаен. В ключалката се пъхна ключ. Вратата се отвори. Някой закрачи, после че чуха още крачки и говор. Книгите общували с хората, знаеха езика им, чуваха мислите им и познаваха чувствата им до най- деликатния нюанс, затова си помислиха, че хората са тук, защото са доловили техния колективен зов за помощ, тъй както те не веднъж са ги спасявали и помагали да побеждават в не една своя човешка битка.

Най-напред се озадачиха, че младата жена ги пипаше с ръкавици, сякаш се боеше от тях, после се изплашиха, като ги напъхаха в тъмен кашон, от който вече и не чуваха нищо. Но останалите върху старата библиотека чуха и се ужасиха. Техните сестрици щяха да бъдат изгорени живи. Бяха твърде много да се справят с всичките наведнъж, та тази бе първата партида. Една книга е жива докато очите човешки различават буквите по страниците. Тя е много по-жива от много други животни и твари – по жива от паяците в ъглите, които вечно плетяха ловните си мрежи, за да се нахранят, но не познаваха себе си, не познаваха същността си, не познаваха света с всичките му багри и чувства, които те, книгите, не само познаваха , но и ревностно и стоически пазеха. Книгите бяха много по-живи и стократно по-мъдри, по-нежни, по-любвеобилни, абсолютно безрезервно, защото не се нуждаеха от вода, храна, разходки и глезотии, като от дошлото куче ,господарски крачещо и гонещо ядно нищо не правещата му нощна пеперуда пауново око, която кротко си чакаше нощта на перваза, за да полети по своите си пътища.

Книгите зашептяха нежно и молещо, но никой не ги чу. Тогава те закрещяха към момичето с жълтите ръкавици. Ние сме твоята памет! Ние сме паметта на рода ти, на народа ти, ние сме паметта на света! Всяка материя има памет, но с нашата памет е сравнима само паметта на водата. В нас е скрита паметта и разумът не само на който ни е написал, но и който дори не ни е чел , а само подържал в ръцете си. Това е и твоята памет, момиче! Ти каза, че нищо не разбираш от танкове и че те никога няма да те интересуват ,защото войната не те интересува и захвърли в кашона книгата за четиримата танкисти. Не се ли заблуждаваш, като ни изпращаш в нечии концлагер за книги? Представи си, че някой някъде е съхранил точно тази книга в неизвестна ти днес пещера, която утре може да те приюти от идещите над главите над хората бедствия, знанието за които пак ние, книгите, пазим. Сама , трепереща и уплашена в сумрака на пещерата книгата ще разтвори листите си и сред тях, отвъд капака на танка, ще ти засияе онова кръгло парче ясно небе, което така ти липсва и пак от капака на този танк, преминал окопи, развалини и сражения ще се прокрадне и озари слънчев лъч, за да те спаси. Това може да е твоето утре. Не мислиш ли? Тогава не би ли през сълзи благодарила на този които е скрил тук, в пещерата на човечеството, тази книга точно за теб, която ти изхвърли като ненужна. Няма как да знаеш, липсва ти нашата далновидност – тая на прашасалите. Дали ненужното днес, не ще е спасителния пояс утре. Животът само днес, тук и сега е като безжизнен, отрязан дънер – бързо ще изгние без корените дето го хранят, и няма да има шанса да раздаде без короната плодовете си – оная прекрасна, вечно меняща се корона от дървото на живота. Помисли, преди да изгориш нашето живо знание, живи мисли и още по-живи усещания, живи мечти… Те са ѝ твоите, с отпечатъкът от всеки докоснал се до нас преди теб, отпечатък с какъвто никоя твоя електронна книга няма да те докосне и промени като нас.

-Ей, какво се бавиш! – чу се нетърпелив глас на едър мъжага сред бучащия автомобилен задух, изправен върху вече пренесените кашони. Той стъпи някак накриво. Един кашон се разпадна. Мъжът изруга. Подхлъзна го книгата за четиримата танкисти. Тя, загивайки, все още искаше да спаси света.  

Хареса ми оживяването на книгите, та наистина, те са си живи същества....

Пазя си книгите, като очите си. Книга назаем не давам, защото няма да ми я върнат.
С буржоазния преврат от 10-ти ноември 1989 година много книги, станали "неправилни", поевтиняха. Купих си доста философска литература.

Втълпена ни е идеята за жива и мъртва природа. А може ли изобщо природата да бъде мъртва? Много може да се разсъждава. За мен всичко одухотворено и одухотворяващо е живо. Например - учат ни, че водата е мъртва природа. Може ли нещо, без което животът е невъзможен да е мъртво? А сме чели и за мъртви души, срещаме ги....

Дали изобщо има неправилна книга, дори рожба на идеология, дори да е оная - "Библията на Дявола" , дори всяващавата страх... Понякога казващите което не приема умът, духът и сърцето може да са и по- полезни. Възниква желание да им се противопоставиш достойно и по-възвишено. И навярно така ставаш по-добър, по-смел, по- истински. Чета как ти аргументирано, интелигентно и с хъс го правиш. Харесва ми.

Запомнил съм този ефектен твой разказ с необичаен финал. Предполагам, че си го публикувала в блога си и преди.

Да ти е много радостен и благословен уикендът!

Бях архивирала този пост, защото момичето с ръкавиците се разпозна и ми се обиди.
А ти тогава написа: "Сви ме гърлото от мъката за тези книги. За миг си припомних и 451 градуса по Фаренхайт. Гадно е да завършиш като прашасала книга, но още по-гадно е да завършиш като едно прашасало и никому непотребно /освен на себе си/ човечество!"
Пратих в архива и много други, почнах на ред, но нещо ме отвлече, та част останаха. Някой ме бе скастрил в него ден, че много пиша, пък нищо не казвам, само бла-бла... Та така. Сега си имах пак причина да го върна.

Има ги под път и над път. Слава богу, че си съхранила този ценен свой текст и че ни възнаграждаваш отново с него!

Да ти е много хубава страстната седмица!

Споделям - книгата е и памет, и спасение. Няма нищо по-ценно и по-вълнуващо от една стара книга. Много ми хареса и одухотворяването, и разсъжденията за писаното слово и неговото могъщество и несравнимост. Вярвам с твоята вяра, че няма "остарели" книги - не знаеш коя кога и от какво ще те спаси.
Поздравления, Емелика!
Светли празници!

Винаги съм обичала и обичам да чета от книга. Веднъж дори щях да се запаля като ученичка.
Стаята ми беше със стъкло на вратата. Майка ми държеше да спазвам някакакъв си отвратителен режим и да лягам в определено време. Ако още свети в стаята ми, влиза, смъмря ме и гаси осветлението. Реших да се изхитря и мушках нощната лампа под юргана /лете бях на село - щастие!/. Веднъж съм заспала така. Събуди ме някакво парване на челото. Изгоря ми бретона, а на юргана стана дупка. После от закуските си спестих за фенерче и пак четях под завивката, защото бях наказана без нощна лампа. Майка ми ликуваше, а баща ми се подсмихваше. Беше убеден ,че ще измисля нещо друго.