Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.06.2022 22:02 - Марокът - продължение
Автор: emelika Категория: Лични дневници   
Прочетен: 2777 Коментари: 12 Гласове:
25


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
 Тя пее сякаш шепти, а гласът ѝ надалеч стига:

                            В зноя ти самодива ще бъда.
                            Скришом зад дърво ще те гледам.
                            Потта от чело и тяло с устни ще пия.
                            Сила древна към теб ще викна.
                            С очи ще те гална, задъхан да се засмееш.
                            С дъха ти дишам, свежест ти давам.
                            На ветрец ще стана, да ти подуха.
                            Облаче ще бъда, Слънчо да запикажа.
                            Комар да те скочи, ще го прегърна.
                            Муха да те кацне, ще я отвея.
                            Птица ще викна, да ти запее.
                            Света ще превзема с голо „Обичам те!“
                            Една душа имам – всичко е в нея.
                            Влез и що ти е нужно вземи си.
                            Парченцето ми любов за теб е вселена….

Как да не си я обичам! Нейните песни са дълги, много чете, от съня си взема за четене, а моите кратички. Само една книга съм прочел в живота си – най-хубавата, няколко пъти. Друга не ми се чете.

-          Еха, каква любов! И коя е книгата?

-          Робинзон Крузо!

-          Какво най-  харесваш в нея?

-          Всичко. Но щом се появи Петкан, сякаш влязох в кожата му. Петкан или Петър, все тая. И съвсем си представям, че живея на остров на края на  света и измислям за Робинзон и себе си крила, да отлетим от самотата, от човекоядците, от мъжката тъга  и се върнем към мястото наречено дом.

-          Искаш да полетиш?

-          Винаги съм искал. Правил съм го.  Понякога малко успешно, понякога съвсем неуспешно, но не се отказвам. За първи път полетях в първо отделение. Бях на 7. Дойде при тате един даскал по някаква работа, разбра, че ставам ученик, погали ме по главата и рече: „ Пораснал си вече, тръгваш на училище и ще се учиш да летиш“. Тези думи се загнездиха в мен и не ми даваха покой. Все мислих как да полетя и един ден реших.

-          На какво?

-          Не на какво, а с какво. Да летиш на машина не е интересно. Важно е сам да полетиш, да се задържиш във въздуха и да се зарееш, като птиците. Мисля си, че това състояние да си зареян е най-красивото в света. На седем не се получи, но по-късно за кратко да. Над втория проект още работя, с години го подобрявам, но за първата си хвърчаща щуротия ще ти разкажа.

Един ден нашите отидоха да мелят жито и нямаше да се връщат цял ден. Останал сам, пристъпих към проекта си, защото знаех, че никой няма да ми разреши, а мама направо ще се паникьоса. Пригласих всички събирани здрави парченца от въженца и канапчета. Взех ножицата дето стрижат овцете и отидох в патишарника. Щом има кокошарник, трябва да има и патишарник, макар, че никой не го наричаше така. Трябва да е ясно кое място е за патките. Бяха ми заръчали като се вдигне слънцето да ги пусна, но не го направих. Преброих, че ще ми трябват пет патки. Бяха осем. С голяма мъка им отрязах крилата.  Разхвърчаха се, разкрякаха се, направиха червен целият патишарник, себе си и мен. Но това не ме спря. Излязох от там с пет леви и толкова десни крила. Завързах ги отстрани на ръцете си. Беше трудно да го направя сам, но си бях измислил система за връзване, която сработи и се получи. Вече имах криле. Остава полетът. Потренирах  малко махови движения с ръцете. Отдавна тренирах това, наблюдавайки птиците. Качих се на най- високата част на плевнята от където да излетя. Но като скачах, закъснях от вълнение да махам  ръцете и се строполих в копривака до кочината. Почервен, нажилен  ароматизиран и  уплашен от болките съм изпаднал в несвяст. Дойдох на себе си от виковете на майка. Патките прокрякваха от време на време. Смрачаваше. Зъзнех. От страх, студ и болка. За мое най-голямо учудване не ми се караха . Искаха само да съм здрав. Разминах се с няколко синини и драскотини. И цяла седмица ядохме патешко.

-          Чудак си ти, Петре. И много забавен.

-          Винаги съм искал да забавлявам хората. Дори от градския театър ми дадоха диплома за заслужил хуморист и съм лауреат от художествената самодейност. Ела на гости , ще ти  покажа. Сложил съм ги в рамки, барабар с майсторското свидетелство в шивалнята. Ще ти покажа и кукления си театър. Сам си правих куклите, облеклата, подвижната сцена. Сам съм си всички герои едновременно. Говоря с различни гласове. Задвижвам ги по различни начини. Мога  всякакви животни и птици да имитирам. Чак си разговарям с тях.  И, наричай ме Марока.  Така ме знаят. Петровци много. Марокът е един.

-          Марок? Това пък какво е? Не е ли чер котарак?

-          Не е. Така е по дупнишко. Тук е особено страшилище, с което плашат децата, като не слушат.  Всички  питат. Прякор. Сам си го измислих. Или псевдоним, така ли беше? Чудото - Димитър Чорбаджийски се нарече Чудомир, защо аз да не съм Марока. Той мисли смешки, аз също. Той рисува. Аз пък дялкам ,свиря и пея. Но и двамата искаме да летим. Понякога го правим, по наш си чалъм. Хубаво е да дойдеш кога и него викна. Тогава е много забавно. Той е сериозно смешен, а аз съм си смешно смешен, хилнат клоунски. Знаеш ли, викаха ме и в радиото да свиря с орехово листо. Орехът е велико дърво. А листото на което да свириш, трябва само да ти се покаже и да ти пошепне: „Откъсни ме!“ само тогава можеш да просвириш.  Ще ти трепне особено, ще те грабне, и ти него в този миг грабни. Внимателно го откъсни, жилчиците му да не нараниш. Сокове текат в тях, ей какви сокове, от земята издълбоко идат, към небето се извисяват. Затова листото свири  - със соковете си. Спрат ли, спира и песента. Трябва да усетиш тия жилчици и тия сокове, Пулса на дървото да хванеш и в ритъм да го превърнеш, иначе не става.  А струята въздух да затрепти, подгъваш лекичко с крайчето на пръстите си крайчето на листото, но без да го прегъваш, само леко придърпваш, като струнка да го чувстваш. Дръпнеш по-силно, струнката извисява гласче, поотпуснеш – дрезгавее. И ето ти общата песен, на могъщия орех и твоята, човешката  - несвършващи докато соковете текат и дъхът трепти.

-          Ще дойда Марока отблизо да видя. В неговия свят.

-          Моята врата никога не се заключва. И нощем. Не се знае кога на кого ще съм нужен – де настинал да разтрия, де вендузи да пална, или билки да запаря. Баба ми беше билкарка. Понаучил съм от нея. Пък нещо спешно може да се наложи да поправя или зашия, или булката да изплете на плетачната си машина.

Не те попитах, ти как се казваш. Колко време хортуваме вече.

-          Гена съм. Та, кажи за страшилището.

-          И сестра ми е Гена. Кака ми е. Шест братя и една сестра сме. Аз съм най-малкият.  Със сестра ми сме преродени, другите заварени и доведени. Но се имаме. Мама и тати се събират вдовец и вдовица. Всички живеехме в две малки стаички, оборът в третата – да се икономисва стена. Беднотия. Заради пустата бедност, тейкото на Илиния не ми я даде, като поисках ръката ѝ. Гласеше я за Гичо от тяхното село, че имал къща. Спазарил се бил вече. Че момата да не е стока да се спазаряваш за нея.  Искаше ѝ доброто, не го виня. Тя пък е тринайсто дете. Те като ядат боб чорба, насядали край голямата паралия, грабнали дървените лъжици, баща им все повтаря: „ По едно бобче в лъжицата!“ Също е най- малката. Всеки ден вървеше от селото си до града да работи в плетачното предприятие. По два часа бърза крачка в едната посока  в студ и  пек, после още толкова обратно.  Плетачната машина и я подари фабрикантът при когото работеше, армаган за сватбата. Туй беше  цялата ѝ зестра.   Отидох и си я откраднах. Тя съгласна. Доведох я в моето село в едно далечно лято. Но за нас място вкъщи нямаше. Докато беше топло спяхме в плевнята. През това време направихме малко кирпич и преградихме в обора мъничка стаичка, наша си. Варосахме я. Изгората ми оплете и съши две рогозки от царевичак, които натъпкахме със сено и ето ни  леглото. Един голям пън паралията, а две по-малки столчетата. Туй е младоженското ни обзавеждане. Но си имахме две машини и два занаята, както и всичките мечти на света. В тая стаичка се роди  синът.  Тате ни даде половината място до къщата, близо декар и почнахме на другото лято да правим кирпич за нашия си дом. Приятелите ми помагаха, но не става бързо. Още две зими изкараме в преградения обор, защото искахме удобна къща да си направим, със здрави каменни основи и мазе , детенцето си както се полага да отгледаме. Тогава тръгнах по иманярство. Чух от една туркиня за заровено имане. Много исках да го намеря и бял, красив дом за любимата си да вдигна.  Баща ѝ да се гордее с мен, да прости. После се запалих и като ми кажат нещо, тръгвах да го диря по нощите. Сигурно много са ме лъгали и са ми гледали сеира, пък аз все се надявах. Отдавна знам, че другаде е истинското имане и пак ходя. Има нещо тайнствено и красиво да си сред природата и в самота при пълнолуние, но кой би ме разбрал. Само Илиния знае, усеща го без думи. Вървя в нощта и диря отговори на въпросите си, пък торбата и копачът са само повод да не ме сметнат за луд. Най-лесно е да нарочиш някого, да го дамгосаш, трудно е да го разбереш и приемеш такъв какъвто е – боже създание.

Чувала си за кукерските празници, нали?

-          Как да не съм. И аз съм селско чедо, нищо че до Милано стигнах.

-          И там ли пееш?

-          Най-вече там. Но си обичам родината и приятелите тук.

-          Не съм бил в странство. Тримата ми големи братя имигрираха от беднотията тук. Големият се поболя и умря в Нови Сад, а другият се задоми във Франция и там остана. Третият се върна  и осинови едната дъщерята на четвъртия ми брат, купи  къща в центъра на града, на два ката, порадва се малко на родината и също си замина набързо. 

Като наближат кукерските празници, започват приготовленията на костюмите.  Шествие, спектакъл и народно веселие, което с всяка измината година се попретупва и избледнява, защото е все едно и също. Знаеш кой се крие под всяка маска. Липсва изненадата. Нея се опитвах да създавам през годините. Еднаквостта отегчава. Ако участвам като играч в тези празници, реших да съм различен,  да очакват винаги нещо ново от мен. Камилата не е мое изобретение, видях я в друго село, но я промених. От нашата камила се бояха, тя не само блъскаше и риташе, но и хвърляше къчове и плюеше когото не хареса , всъщност който е начумерен и сърдит. С усмихнатите флиртуваше.  Дълго разглеждах снимки на камили докато и направя главата да си мяза. Единият камилар я водеше за  юздата и говореше , разказваше ѝ приказки ,които бях измислил да я укроти, а двама бяха под покривалото, служещо за тяло. Сменяхме се с момчетата, защото е трудно да си под чула. Задният хвърляше къчове, но нищо не виждаше, водеше се от първия. За него пък измислих специално мехче което да изхвърля сапунена вода при натискане, все едно че камилата плюе. Хората не знаеха че е сапунена вода и се ужасяваха, когато камилата почне да плюе пенестата течност. Това животно не беше само диво, можеше да легне пред някоя красавица, да се умили и да положи глава в скута й. Всеки реагираше различно на  приумиците и това беше интересно. А камиларят познаваше хората и разказваше на камилата за характера им, но тя решаваше как да действа със срещнатия. Друга година пък бях „Болен здрав носи“. Вързах двата си крака един да станат, заших панталони с един крачол и един голям кожен папук, да побере двете стъпала, облегнах се на патерица, сложих маска на едното око като едноок пират, заших кукла на мазен и тлъст чорбаджия и го понесох на рамо, куцукайки, пък той държеше просешка кратунка.  Сетне дойде ред и на Марока. Той е нещо много страшно – такова едно черно, облещено, гръмогласно. Всички бесове поваля от раз. Злото край човеците и от човеците прогонва завинаги. Нали празниците са за това, да се прогонва злото, да има добруване. Трябваше да се появи и нов звяр. Сетих се за него като веднъж видях в цирка африканска горила. Заших си костюм като на горила, начерних се, облещих се да ми се види бялото на очите, събирах си с вакуум устните и правих странна отваряща се муцунка, ето така, удължих ръцете си, приведох гръбнака, подпъхнах костюма с вълна ,за да изглеждам огромен, закрачвах заплашително и ревях с дълбок глас, колкото сила имах. Децата и жените мигом се разбягваха пищейки, мъжете се бабаитиха и смееха. Як бях, по кекавите си ги повалях на земята или ги отнасях до някоя кална локва. Първият път никой не ме позна. А като вдигнах моята Илиния над главата си и я завъртях, заподхвърлях като дете, се развикаха:  „Търсете Петър да я спасява от чудовището!“ Къде ли се е запилял? После изчезнах, преоблякох се, измих саждите и взех гайдата. Като ми разправяха за Марока, който явно е от друго село, се ядосвах, че не съм бил там да му видя сметката.

-          Имате ли си любима песен?

-          Моята е: „Я кажи ми, облаче ли бяло…“. На нея винаги плача, както  преди , в детството ,когато от единайсет годишен вече чиракувах в далечно село при майстор шивач, занаят да имам. Едва след три години ми позволи да вляза в шивачницата. По цял ден върших тежка работа – пренасях и цепех дърва, копаех, гледах добитъка, ринех , изхвърлях прясна тор… Цялата четвърта година само нивертясвах по три начина, краищата на плата,  според вида му, да се не разнищват и си отварях очите. Това сега го правят машините оверлози, ама тогава още ги нямаше. Следващите четири години чак беше истинското обучение, първо трябваше да си го заработя  с черен труд.  Накрая взех майсторско свидетелство от занаятчийската задруга. Трябваше да зашия моден мъжки костюм. Оценяваха го 9 майстори – шивачи. Само една грешка ми намериха, за която много ме е яд – забравил съм илика за цветето на ревера. Подариха ми в този ден и крачна шевна машина „Сингер“. Бяха най-хубавите за времето си. После се появиха електрични ,с педал, но съм свикнал с песента на „Сингер“ – а. Като  синигер ми пее. Кажа ли: „ Отивам при Синигера.“, домашните разбират, външните се чудят.

 Песента на жената е: „ Огън гори на планина. Искам, мамо, верен другар, да ида,  да видя…“ Тя си я променяше и натъкмяваше според себе си.

 Мечтаех синът ми да е  летец, но се поболя и ми се прищя поне авиоконструктор да стане. Ама не го влечаха самолетите.  Цяло летище му издялках с дървени самолети, с колелца и перки, от съвсем мъничко самолетче до такова със седалка отгоре.  Возих го с  въженце, засилвах го по отъпканата пътека надолу, да почувства въздухът. Порадва се малко, после се изхлузи от самолета, претърколи се и повече не обърна внимание на „летището“ пред къщата, с което аз пък много се гордеех.  Нямаше дете с такива самолети. Замени ги с дечурлигите за марки и стари монети. Не полетя. С нищо. Може би само в мечтите си. Болестта го беляза.

 В три строя живяхме. Вярвахме на всяка промяна, че е за добро и все не беше това, което ни се искаше. Първо гладувахме, после губехме себе си в общото, седне с демокрацията дойде свободията и страхът. Няма ли такъв строй, дето хората да са щастливи? Ако зависеше от мен бих създал свят на усмихнатите хора.

-          Създаваш го – около себе си.

-          Не, не успявам. Получава се само за миг. Много е болката в душите човешки. И все нещо им недостига. Илиния сякаш мълчаливо го постига по-трайно с градинката си. Погледнеш цветята, виждаш в тях усмивката на природата и нещо се усмихва дълбоко в теб – чисто, свято…  - въздъхна някак унесено  и утихна селянинът.

 Дълго говориха двамата. Последни напуснаха ресторанта.  Две сродни души, имащи да си кажат толкова неща. И Гена му разказа са себе си.  В един миг почувства колко велика е тя, като царица на „Ла Скала“ и колко мъничък е той. Дори не е бил на опера. За първи път се видя отстрани така незначителен. Смали се горилата, сниши се, като в коленичещ поклон със сведена глава. Замълча. Но тя бе мъдра жена. Възправи го. Вдъхна му вяра, че на света е нужен един такъв Марок, който да гони злото  с всичките си вълшебства, със смеха, гайдата и песните си. Оттогава  се промени. Вече не беше онази грамадна, ревяща горила с подплънки от вълна. Изхвърли този костюм. Превърна се от страшния в смеещия се Марок. Така се и  подписваше на всички документи. Беше Марока  не само по кукерско време . Занаричаха  Илиния  Марочката, а цялото семейство Мароците. Пък тя се засегна, разсърди се. Казва: „ Ако змей мома открадне и с нея заживее, тя жена ли ще си остане или в змиица ще се превърне?“   Той се опитваше  да превърне в смешна и нетрайна всяка  тъжна история, повярвал в могъщата сила на смеха, прогонващ всяко зло, всяка болка, всяка безнадеждност и тъга. Тогава изобрети и “ Параванът“. Преди да влезе някой вътре даваше тържествена клетва, че никога няма да разказва какво му се е случило там, защото той е вълшебен и доброто вълшебство ще се подчини на лошото, което в никакъв случай не бива да се случва. Всеки ще си мълчи. Припомняше страховито и тайнствено, винаги различно, според човека,  случката с Цар Мидас и магарешките уши, която научи от сина си. Влизаше човекът зад паравана,  дръпваше след него закачлива завеса и влизаше в съседен параван. Чуваха се движения и някакви скрибуцания. Човекът вътре започваше  да се смее, спорадично отначало, докато накрая излизаше с гърмящ смях и просълзени очи, хванал се за корема и тичащ към тоалетната. Никой  влизал там не разказа какво му се е случило. Клетвата е сериозно нещо, но бяха единодушни че има бяла магия, дори скептиците. Не може  да влезе всеки, а който Параванджията избере – подтиснатият, отчаяният, пределно тъжният, загубил смисълът си човек. Бялата магия беше само за страдащите. Другите имаха сила да се справят без нея. Тази бяла магия, отпушваща смеха беше и си остана загадка. Поредният фокус, защото фокусничеството бе другата му краста. Караше предмети да танцуват във въздуха с движение на ръцете си, отгатваше написани имена на листчета, не играеше на карти, но показваше все нови и нови чудатости с тях. Всеки път нещо ново се случваше, когато се появеше Марокът на читалищната сцена. Веднъж каза, че е много гладен и кой каквото има за ядене да му донесе. Чудно е къде побра толкава много храна. Накрая пи вода – пак много. После се хвана за корема, облещи очи, сякаш ще изкарва от себе си  чудовище или ще избълва всичко погълнато. Залата притаи дъх ужасена, дори отвратена. Той направи движение че нещо се движи  нагоре по хранопровода, отвори уста и улови от нея живо птиче. Погали го малко и то полетя. Последваха второ, трето…Над главите на хората летяха истински птичета. Нямаше как да ги скрие в ръкава. Копринената риза, оная любимата, празничната, от неговата булка бродирана, беше с копчета на китките.

Човек, веднъж срещнал Марока, би си помислил, че той има най- безумно щастливия живот на света. И донякъде е така. Безрезервната любов към хората и любовта на Илиния го караха да се чувства така. Но и неговото сърце се свиваше от мъка когато чуеше че някъде има война и без време умират хора. Плачеше с чуждите болки. Когато пожар изпепели къщата на съселянина му, събра всички силни мъже, обеща  безплатно да им зашие панталони и чифт терлици, ако помогнат да направят кирпич и вдигнат бързо къща на човечеца, че зимата скоро ще почука на праговете, а той праг вече си няма. Плачеше всеки път  когато синът му отново е на системи в болницата. От дете се поболя. Операции му правеха. Пазеха го от физическа работа. Умно момче, но растеше тъжно. Него не можа  истински да разсмее.  Виняха се , че момчето им се е разболяло в оная стаичка  - оборската. Простинало, или се е от нещо заразило, не се знаеше. В такива мигове на скрито мъжко страдание , беше съгласен с бащата на булчето си, да я задоми за Гичо с къщата. Цял живот тя все нащрек беше как е детето.  То порасна, свое дете си има, в града живее и все го мисли, болестта му да се не усложни. Мъката си в песните излива, съсипва се от труд, да избяга от мислите си. Все по-мълчалива и тиха ставаше. Взеха го пак по спешност и го пратиха в София за операция. Доста време остана в реанимация. Лекарите не даваха надежди. И Илиния се предаде, поболя се. Но пак, седнала на столче, редеше градинката си. Каза: „Няма да издържа ако детето ме превари и набързо си отиде, в оня дом – оттатък, при небесния бащица.

Марокът я отведе с горилски силните, но нежни  ръце, за да остане завинаги с нея. В къщата, дето двамата построиха се върна само Петър, като избледняваща сянка. Заключи вратата, дето се не заключваше. Снагата му, силната, като кривак се огъна, гледаха го листите на ореха и тихо плачеха с него, опустя патишарника, не заруча гайдата, подари Люба – биволицата с чиито мляко през годините спастриха за апартамента в града, иликът на ревера с най-важното си предназначение, забрави що е цвете, докато не се върна да го вземе със себе си внучката, на баба си кръстена, останала сама с две малки дечица в далечен град. Очите и досуш като на неговата голяма и единствена любов – големи, влажни и тъжни като на ранена кошута. И му се прииска да ги усмихне. Събра парчетата на счупената си душа, залепи ги като на пукната делва , па засвири на малките с дудука, окаринката и кавала. Животът продължаваше, а годините се нижеха, силите чезнеха. Марокът знаеше че иде края му, но се държеше, още малко, само още малко, да види правнукът, че заветът си да повери. Видя го на седмия ден, като се върнаха от родилното, остави един стар ключ на пеленката , за скрин, скрит в ъгъла на плевнята, със сено затрупан. Имането вътре за него да е. Издъхна на другия ден – с усмивката и благостта на Марока.

Внучката в залисията  с бебето и домакинството забрави за ключа, но той сам подсети за себе си като се изтърколи  из бебешките дрешки от килналия  се  панер. Отиде в плевнята, разрови сеното. Помисли си преди да отключи - щом дядо ѝ  за имане говори, значи изровил е , но си е траел.  Превъртя ключа, надигна капака, а там най-отгоре гайдата с глава,  проядена от молците. Под нея везаната копринена риза и една черно-бяла снимка – пееща жена с открито към света лице, до нея  гайдар надува  уникалния си инструмент.   Отдолу книжа някакви, тетрадки, рисунки, схеми... и голяма кутия писани, цветни окарини, свирещи стомнички самоделки, пищялки, всякакви пискуни и една пожълтяла нотна тетрадка на която някой несръчно се е опитвал да върти ключа сол и рисува гамата, но личи се набързо се е отказал, кутийка със саморъчно горени  въглени за рисуване,  като моливи, по специалната рецепта на Чудомир за графика и много изрисувани с тях летящи птици, различни видове пера, схеми за свързването им, някакви изчисления, менажерия от рисувани атрибути за летене… Ясен е заветът – внукът да полети.

И правнукът полетя, по свой си начин, но и с летящия дух на Марока, с  имането му – чистото пламъче човешко!

 

 




Гласувай:
25



Следващ постинг
Предишен постинг

1. missana - В света на фантастиката се срещат т.нар. мърлоци,
19.06.2022 23:08
но марокът е явно твое изобретение, Емелика. И тези кукерски обичаи...Всичко е толкова интересно. Има една поредица - "Златната клонка" на Джеймс Фрейзър. На български е преведена само една част от това велико произведение, числящо се към етнографията. То е стълпотворение от уникални обичаи на различните народи по света. А тези летения са напълно възможни. Доказал го е Дедал - бащата на Икар, прелитайки с крила от о.Крит до брега на Егейско море /Икар загива при този съвместен полет/. Много по-интересни са, обаче, полетите на душата. Те са неповторимо красиви и се реализират в друго пространство.

Продължавай да ни радваш с творчеството си.
цитирай
2. kvg55 - emelika,
19.06.2022 23:08
Забавно.
цитирай
3. emelika - Мисана, във фантастиката има мърлоци и марлоци
20.06.2022 06:22
Марокът тук е истински, не е моя измислица. Целият разказ си е 100% -ова истина. Имената също. Още има хора, които помнят точно този уникален Марок. А в старозагорско, от където съм родом, от време оно плашат децата с мароци, както с торбалановците - черни, страшни, като маймуни, стоят в тъмното и гледат слуша ли детето, щото могат да го грабнат при непослушание. Няма конкретен образ - всяко дете си изгражда своя представа за него. Навярно и гайдарят е бил плашен с него. Имам предположение, че някой от миналото може да е бил впечатлен по някакъв начин от някой марок-анец и така така да е тръгнало.
цитирай
4. emelika - Красимир,
20.06.2022 06:30
В живота трябва да има и нещо забавно, което да повдига сегиз-тогиз ъгълчетата на устните, нали?
цитирай
5. zemela - Чудесно!
20.06.2022 11:14
Един разказ за добрината, силата и завещанието, което трябва да бъде оставено на другите поколения- стремеж да полетят. Браво!
цитирай
6. emelika - Благодаря, zemela!
20.06.2022 21:38
За къде сме без добрина, сърдечност, стремеж да оставим нещо хубаво след себе си?
Сред целия хаос, в който сме обстрелвани с толкова негативи ми се прищя да разкажа за някого с чиста душа.
цитирай
7. fun1001 - ...интерсено написано..но, имаш, много..''патреот'' заблуди,ммла..уви
22.06.2022 14:38
уви, с твоето..Емоцио, докога, да те уча..)

1. emelika - Поздравления за постинга!
13:08
Да си припомним какъв е истинският българин, от корена си сила черпил и да го устояваме, както са го правили предците ни - с достойнство, непоколебимост и смелост.
цитирай
8. shtaparov - Невероятно красиво и възвишено ...
22.06.2022 14:52
Невероятно красиво и възвишено звучи,повдига духа и разбужда сетивата!
цитирай
9. emelika - Странен начин за общуване, fun1001
22.06.2022 16:15
Да коментираш коментар от постинг на друг блогър в коментатари на друг пост.
И, обичам си Емоциото. Това не се учи. Предпочитам го пред равнодушието или нещо по-минусово по моите критерии.
цитирай
10. emelika - Благодаря за неочакваната оценка, shtaparov!
22.06.2022 16:20
Радвам ме, че разказът е породил точно такива усещания.
Добре е духът да се поддържа на ниво, а сетивата будни.
цитирай
11. donchevav - Бялата магия в корена български, в ...
22.06.2022 20:44
Бялата магия в корена български, в устойчивия народен дух, в непоколебимата сила на ония живителни сокове, които няма как да пресъхнат, докато го има Марока да гони "злото край човеците и от човека".
Поздравления, Емелика, за любовта, за верността, за гордостта - за оная мека, топла, простичка наглед императивност, с която си успяла да пресъздадеш устойчивостта и вековечността на народния дух!
цитирай
12. emelika - Мила ми, Венета!
23.06.2022 15:47
Сърдечно благодаря, че прочете и оцени! Пък такива разказчета като за Марока съм започнала един куп все със заглавия на прякорите, но си остават незавършени още. Дръпнала съм случката, която ме е впечатлила и е в пълен унисон с прякора, но не съм го доразвила, ей-така само да ме подсеша за когато му дойде реда .
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: emelika
Категория: Лични дневници
Прочетен: 296910
Постинги: 150
Коментари: 1099
Гласове: 5614
Спечели и ти от своя блог!
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031