Седеше на брега на океана, свило и напъхало крачета в пясъка, подпряло лакти на коленца, с длани на брадичката си. Наблюдаваше подгонените към брега вълни и оставащата бяла пяна при връщането им във водата. Една вълна остави нещо на пясъка. Момиченцето се затича, преди следващата да го отнесе обратно. Беше въженце от едва забележими навързани парченца. Хвана го в двата края и подскокна. Идеално! Зарадва се и заскача с него. Задъха се и отново седна да си почине. Изпъна въженцето и го остави на брега, близо до вълните, но без да го достигат. Мина тичащ младеж, реши че му пречи и го ритна към водата, мърморейки  за изхвърлени боклуци. Детето стана, прибра въженцето и пак го остави на същото място, но нагърчи като вълните. Една какичка го видя. Запищя: „Змия! Змия!“ и избяга. За да не е така плашещо, момиченцето направи с него кръг. Видя го важен господин и заговори: „Щастлив съм да зърна и тук разгърната точка в съвършенството на кръга, където няма разграничение и разделение. Знакът на изначалното Единство. А тези малки възелчета са точките, които се събират и разпръскват от центъра, за да се проявят. Ето, това е светът – кръгът е потирът, или проекцията на сферата…“ Беше философ, който можеше да говори безкрайно. Момиченцето запомни само това и се прозя. Останалите думи се сляха с плисъка на вълните. То развали кръга и направи от въженцето цветче. Дойде ботаник и старателно го заразглежда и опипва: „От кои ли далечни земи водите са изхвърлили това странно природно съвършенство? Без съмнение е растителен вид, наподобява усукани кокосови нишки – отчете не разпознавайки конопа. Ще го взема да го проуча.“

 -          Не ми пипай въженцето! – изкреща момиченцето, което никой не забелязваше.

Издърпа единия му край и изтегли цветето. Край него се спря човек с огромен пергел: „Нищо особено. Най- обикновена права. Ако имаше още една да я пресича перпендикулярно щеше да е координатна система, в която да топографирам плажа. Тогава ще е интересно.“

Като чу „интересно“ , момиченцето затаи дъх, но странния човек не каза нищо повече, разтвори кокилите на огромния си пергел и закрачи с него, оставяйки само дупки по пясъка.

-          Е, щом ще е интересно, значи трябва да направя от въженцето тази координатна система.

Въртя, сука – не се получи. Трябваха две въженца. Гледаше безпомощно въженцето си и без малко да се разплаче, ако не видя разнищеното крайче.

-          Ами да! Въженцето ми е усукано от две тънки въженца.

Започна да ги разплита. Нямаше нужда да ги развързва  - нали бяха от парченца, защото се оказа че всяко от малките въженца беше вързано на същото място, като другото. Трябваше само внимателно да раздели възелчетата, да не се омотаят.

-          Ето, готово! Имам си две въженца, всяко от 46 части.

Подсказаната от Пергелко координатна система бе направена. Детето сложи ръчички на кръста и се изпъчи пред нея доволно. Седна в страни и зачака някой друг да я забележи. Нововъзникналата игра започна да му харесва.

Появи се чичко, който все отмяташе с глава перчема си. Беше физико-математик или нещо такова. Спря пред координатната система от въженца и в миг забрави да отмята главата си: „Мм-Да! Ето тук ще побера света, като задам точно координатите му!“

Момиченцето не издържа и избухна в смях. Чичкото бе забравил, че света не е плосък. Това и първолаците го знаят. Как може да забрави такова важно нещо. Сигурно го е отметнал с главата си. Даде си сметка, че и всичките възелчета от двете въженца да развърже на по-малки, пак няма да стигнат за координатна система, която да побере света. Аха да си вземе играчката, дотърча брадат мъж с дълга черна дреха: „ Не пипай! Това е свещения кръст, когото Небесния отец е изпратил да помним Голгота.“ Детето въздъхна дълго, защото нищо не разбра. Той отмина. Право към нея, дори невиждаща кръста, се затече  мърморейки  жена с разни папки и книжа в ръцете, които се разхвърчаха, когато я дръпна грубо за ръката: „ От кога те търся. Доложиха ми ,че си тук сама, изоставена. Аз съм от Закрила на детето. Тръгвай с мен да те институционализирам. Стига си се скитосвала!“

Детето се измъкна и побягна преди да го вкарат с някакъв униформен в някаква кола. Стигна до въженцатата и нехайно ги пусна на земята. Не очакваше вече с нетърпение да чуе какво ще види в тях следващия минаващ.  Той пък веднага се появи изневиделица: „ О, какъв невероятен езотеричен символ ми е пратило морето, на мен, избраника на окултните знания. Какво знамение!“  След него тичаше като за здраве гримиран мъж  в рокля – навярно актьор от сатиричен театър. Спря пред момичето, заогледа го и зададе най-странния въпрос който някога беше чувало: „ Ти какво си?  Ако си момче защо са ти тия къдрици? Ако си момиче, къде ти е роклята?“

Момичето се вбеси:

-          Тук е плаж и се ходи по бански. Да виждащ вместо нослето ми хобот на загубено в снега слонче, търсещо майка си? Или големите уши на Чибурашка, дето не знае какво е? А ти, ако не си артист, знаеш ли изобщо кой си? Да. Без рокля съм. Момичетата трябва да имат рокля. И ще имам, на часа.

Момиченцето взе едното въженце.  Направи голяма фуния, която върза за врата си. Другата част от въженцето погледна, одобри, но се почувства изоставена. Момиченцето умееше да си говори с предметите и да ги разбира – не като някой пораснали, наричащи ги пренебрежително вещи, понякога дори ги обиждаха с ненужни. То знаеше, че ненужната вещ е липса на въображение. Една голяма вълна долови изоставеното чувство и реши да успокои малкото въженце с прегръдката си. Отнесе го дълбоко в океана.

Като видя това ,момиченцето горчиво заплака. Добрата вълна се разчувстваше от разплакани деца и побърза да върне въженцето.  Тъй-като в бързината се беше засилила, изхвърли на брега едно голямо надупчено и  прогнило коренище. Въженцето от страх се сгуши навътре в него. Но човешките погледи видяха коренището и се чуха крясъци: „Монстра, монстра!“ Хората викаха от далече, но не смееха да доближат чудовището, изобщо не приличащо на познато. Хорската гълчава и струпване бързо събра и репортери с камери да отразят сензацията, които също не смееха да доближат.  Шефовете им се размърдаха за връзки да разпоредят да се намери и доведе учен по океаноложка монстрологиа, та първи да вземат интервю от него и се превърнат във водеща медия. Масите чакаха затаили дъх. Момиченцето видя част от своето въженце, отиде и си го измъкна. Търкулна коренището и добрата голяма вълна си го взе обратно. Когато ученият пристигна видя само отмит пясък. Обаче споменът за чудовището остана да се разправя дълго. Момичето се скри от блясъка на камерите в скалите. Когато всичко утихна и плажа опустя, сгъна въженцето от 46 части върху пясъка до вълните на сърчице, заръчвайки му:

Ти си  въженото сърце, половинката на моята рокличка, но с малка фунийка накрая. Пътувай до земята, където ще те намери момчето, което ще  си направи панталонки, за да го разпознават. А после непременно  елате тук с голямата добра вълна, да  направим от дрешките си въженца и заподскачаме по детски, каквото и да  мислят големите със сериозните си мозъци.

Ето че се появи и майка ѝ: „ Къде се губиш?“

-          Играех си на въженце.

 

 

Ей, че хубаво! :)))
Прочетох го на един дъх и бях едновременно момиченцето, морето и въженцето. И ми проблеснаха хиляди идеи, които ти си уловила прекрасно и облякла с думи.
Всички образи в ума ни са хвърчила от радостни хрумвания, птици рисуващи в полет и фантазни мисловни конструкции, които радват душата.
Винаги когато чета нещо такова детето в мен ликува.
Благодаря ти за това бижу, което направи усмивката ми паралел! :)))

Малко по Хемингуей – Момиченцето и морето.

да развърже едно възелче от рокличката и ти подари парченце от въженцето си на заем. Докато порасне, точно то няма да му трябва. Ти през това време ще задържиш с него идеите си.

Не съм се замисляла за тази аналогия. Там не бяха ли Старецът и Манолин? Ха, почти българското Манол! Чета напоследък едни слово- анализи, дори си ги разнасям със себе си и изпадам непрекъснато под тяхно влияние, затова реших да си отпусна мисълта с детски умозрителници.
А ти защо изменяш на коментарната традиция между нас? Забрави да ме насолиш, за да се чудя как да се оправдавам аргументирано.
Хубава вечер!

Хехе, благодаря! Но идеите са отвързан вятър и не се задържат дори под напора на някоя метафора. Хубаво е, че летим и винаги можем да ги срешнем. :)))
Много благоносно пишеш!

Не съм чел повестта. И въобще нищо не съм чел от Хемингуей. Започвал съм го, но не ме завладя. И Джек Лондон също. Докато Джон Стайнбек ме грабна като вихрушка и го заобичах. И О`Хенри също. Може би зависи и от преводачите.
А момиченцето е мъдро, вероятно като стареца.

Божествеността - за светеца.

Не грабва в началото. И аз я почвах и недовършвах няколко пъти. Но след първата четвърт - повече от заслужава си е. При желание може да обменим мисли за нея, ако я прочетеш. Много неща съм чела така. Човек обича да бъде грабнат от началото. Понякога го грабват мощно, а после го пущат в трънаците да си чисти бабините зъби. Често повествованията са линейни, но само познавателни - няма тръпка и тонуса пада. Което изобща не касае О`Хенри. Той е и мой любимец.
Превода оказва влияние, но не дотолкова. Обикновено превеждащите творчество са също творци.

Калейдоскоп от образи, чувства, идеи, копнежи - припламват свръхнови, гаси ги вълна, прииждат, отливат се и пак връхлитат, и пак, и пак. Нежна милувка на спомен, тъга, пулсация някаква на живота, рефлекторност, дисперсия, плюс и минус в едно... Чудесно е и това разполовяване на въжето! Много ми хареса!
Поздрави, Емелика!

Твой ред е да завъртиш калейдоскопчето!

За съжаление от 15–20 години не мога да чета никаква художествена литература. Не мога да се концентрирам.

Твоята природа си знае работата. Защо да я насилваш? Я колко други неща има за правене. Благодаря, че си ми пояснително-новинарската страничка, защото се отказах от осведомителността на телевизионерите.