Вселенското сърце перпетум мобиле, пулсира – „туп-та, туп-та!“ Отново „туп- туп“ и свива се Вселената. Приглася му „та-та“ и ширва се в разбягващи галактики.  Сърцето ми синкопно тича подир тях с надежда  до дирята поне да стигне. Въртят се сферите и пеят в ангелски октави, за слухът ни непригодни - по-скоро на обратно - слухът ни непригоден се оказва. В понорите космични  ненаситни черни дупки до пръсване поглъщат безцелно скитащи се мрачни метеори. Преяли, ослепително  в най-бялата свръхнова,  още миг и ще изригнат. В звезди достойните души възнасят се и падат дъждозвездно,  да се преродят отново. Със сиянието северно учителите земни слизат в нови притчи знанието недоучено да преразкажат.

 Ела, незнайни, ще ти направя място в космичната си защитена колесница, преди тунела червеев в измерение различно да ни прати.