Борец за свобода те наричат. Вече си имаме свободата и колко още покрай нея.
Богата е мойта родина. Тъй сме учили. Всичко си има – тучни пасища, вековни гори, кристални езера, буйни реки, руда в недрата, сол в морето...
Древна е мойта родина. Още помни отминали слава и мощ – знамена от конска опашка, царски корони, орфееви песни...
Дедите ни векове наследство трупали и мъдростта си в завети оставили. Заветите им четени, недочетени. Мъдростта им стигнала, недостигнала.
Пасищата без време жлътнали. Вековни дънери стърчат обгорени. В езерата не можеш да се огледаш. Реките ту бясно прииждат, ту от коритото бягат. Е, солта не свършва се. Може само тя да ни остане. Ако има какво да посолим.
А инак , всичко си имаме. Палат до палат с черни стъкла. Какви ли хора в тях живеят, че от слънцето бягат? А дюкяните ни едни натъкмени, на катове. Вътре – от пиле мляко. Ама защо ни е. Та на пилето песента му е важна. Знаеш го. Певец си бил. С глас камбанен, карловски. Чувал те е Балкана. Чувал и отчувал. Дребен си. Къде ти да се мериш с културистите, а исполин ти викат.
Харно си обикалял комитети да създаваш. Поне си се наситил на кънтри туризъм. По твоя път много чиляци тръгнаха. И сега обикалят. Не търсят съмишленици – правят ги. По техен си тарикатлък. Днес едни, утре други. Брой нямат. И вапцани, като великденски яйца. Всеки взел по някой цвят от дъгата и свое си знаме развял. Като че ли си нямаме едно – българското. Грехота е. Разкъсаха дъгата на парчета. На голяма святост посегнаха – Завета на Бога.
Но и боговете се намножиха. Кой човек, кой бог, не можеш да ги различиш. Някой на всички се кланят или само на тоя, дето седи на трона. Други пък, за да не изберат грешния бог, станаха безбожници.
Тъй е сега в моята, нашата родина , Дяконе.
Чета тефтерчето ти. Вървя по пътя ти. Свеждам глава пред бесилото ти и мисля. А нещо в мен ридае. Връщам се във времето. Твоето и моето време се преплитат. Сливат се. Стават едно. И мислите, и чувствата , и вълнението – всичко се променя. Аз също. Недокоснатото досега се раздвижва, стоплено и събудено от близостта ми. Опитвам се да оживя в себе си думите ти. Води ме!
„Времето нас обръща и ние него обръщаме.“
Време –физична величина. Харесвам законите на физиката, които не различават миналото от бъдещето. Стивън Хоукинг събра света в орехова черупка, но даде три стрели на времето. Първата е посоката в която безпорядъкът расте, втората нарече психологична стрела на паметта, а третата е в граничните условия на вселената – безпорядъкът расте, защото вселената се разширява. Но ако вселената започне да се свива, ще се върне ли времето назад? В мислите си често избираме свиването на човешката си вселена, за да върнем събития и довършим нестореното.
Ако възседнеш първата стрела, Апостоле, ще видиш родината си не поробена, а зад привидната подреденост безпорядък, който едва ли си си представял. Законите на времето са такива. Какъв ли път днес би поел? Нямам твоята прозорливост, но в едно съм сигурна – това ще е пътят на мъдростта и сърцето – твоя път! Пътят на народа си. Колко от тях, днешните големи, го следват?
Кой би изрекъл като свое верую „Ако печеля, печеля за цял народ, ако губя, губя само мене си“? Изрекъл и потвърдил с делата си.
Печалба и загуба. Две враждуващи сестри – лоша и добра. Всички се стремят женихи на добрата да бъдат и даже не смеят да изричат името на лошата. От както свят светува всяка се бори за надмощие. Печалбата не може без жертви. Загубата ги създава. Кой избира да бъде пленник на загубата? Кой приема да е жертвата? – Силният!
Жертвата е инстинктивен, майчински акт и не само. Жертвата в природата съхранява себе си в продължение, съхранява родът. Жертвата в обществото – също. Едни са законите.. Останалото е илюзия, мираж, болна фантазия. Стремежът към печалба тръгва още от люлката. Бебето плаче, губи радостта си, но печели любовта на майката. Детето печели прохождане- свобода и волност, но пада и боли, губи решителност и спира. Привидният покой осъзнава себе си и се раздвижва . Потенциалната енергия се разгръща. Търси проявлението си. Силният жребец не може да стои дълго вързан. Къса въжето, за да си вземе препускането. Но само силният! Слабият си остава вързан и се превръща в кранта. Силни сме и чувстваме опиянението на препускането когато следваме духа на мечтите си. Свободни сме, когато мислите летят и имаме възможност да ги догонваме с делата си. Останалото е робство, привидна свобода, дори и добре маскирана.
Над бездната полита птица и носи вест за надежда, че може да се премине отвъд. Тя е бялата птица на онзи мощен, разбуждащ дух апостолски, който може да поведе ятото за единственото спасение – полет над бездната. Много пъти прелетя над нея бялата птица. Показа пътя на другите. Някой завидя на неуморните й , силни криле и я предаде. Тихомълком, преди поредния полет изсипа черния си катран върху белите пера. Птицата литна,но не можа да поведе отново другите. Залепените крила не се разтвориха. Бездната тържествуващо бавно я поглъщаше. Останали без водач, птиците ужасени стояха на скалата. Ако полетят, може би ги чакаше същата участ. Ако се върнат , може и да оцелеят, но ще загубят крилата си завинаги. Някой не се решиха, но други си спомниха завета на водача: „ Ний трябва да се уповаваме на своите си мишци, но и да живеем със съседите си дружествено.“ Те не похулиха оставащите. Но бяха родени птици. По-добре смърт в полет над бездната, отколкото пълзене пред трона на некоронясаната кралица Загуба . И те поеха вкупом, наведнъж, понесени от общ устрем. Крилата на някой бяха слаби и не издържаха. Но други стигнаха отсрещната земя. Свиха нови гнезда и отгледаха пилците си.
Живея на тази нова земя, потомка на птиците, които не се отказаха. Бездната не ме плаши, но оставам внимателна, защото днес много пътища водят към нея. Изглеждат примамливо. Най-лесно е слизането по надолнището. И най-коварно. Затова често поглеждам нагоре. Заблудя ли се, търся да видя бялата птица високо над облаците. Сочи ми пътя. Поема ли правилната посока, махва с прекрасните си крила и се изгубва във висините. Нашата бяла птица е жива! Лъжете се всички вие, които мислихте, че е потънала в бездната. Свободният дух винаги е в полет.
Горд е народът ни. Знае – истинският му водач не го е изоставил. И ще го води, ако следва заветите му. В тях е скрито посланието , което още дълго ще преоткриваме. И дъгата ще си върне ограбените цветове. И едно знаме ще се вее над главите ни. И Делю хайдутин ще го развява до края на вселената. На него ще е везмото на новата Райна Княгиня – „Чиста и свята Република!“
