Пошушнатото

Слънчицето току що се бе разсънило, а момиченцето вече лежеше по корем в свежата пролетна зеленина, подпряло с ръце брадичката си и не отделяше погледа си от нещо в тревата. Нещото бе свито на фунийка цветче на космос. Цветето явно още спеше и чакаше да му стане топличко да засияе. Детето вече седми ден се взираше в това цветче и все не успяваше да улови мига на разтварянето му. Космосът все успяваше да го надхитри и победоносно да му се усмихне загадъчно и нежно в лилаво-розово. Но днес ще успее, ще улови мигът на разцъфването. Нищо не бива да го разсейва – нито мравките, нито песента на мъжкия славей, нито бисерите по паяжината, нито торния бръмбар, нито малкото златисто змийче, нито летящия и тъй нежно ароматен ябълков цвят.

Замисли се, защо са нарекли точно това цвете космос. Нали космосът е необятен и няма как да го разгледаш? Но тя вчера разгледа своя земен космос с лупа. Вече го наричаше свой, защото се бяха сприятелили. Дори го нарисува. Сега очакваше тайнството, защото всичко, което не можем да доловим, наричаме тайнство. Искаше да разгадава тайнствата на света. А после да ги рисува, за да ги видят и други. И в този миг на трепетно очакване чу нечувания шепот на невидимо момче. Това не я изненада, защото вече виждаше много невидими неща, за които се увери, че другите не виждат, но това не им пречи да съществуват. Логично беше да има и нечуван звук. Беше убедена, че го има. Нали точно него чуват композиторите, когато пишат музика. Със сигурност имаше и немирисани аромати и невкусвани вкусотии. Трогна я първото нечуто пошушване - само от три думи. Сами по себе си, поотделно, бяха най-обикновени, но хванати за ръчичка, затанцуваха в мислите с необикновеност и още едно тайнство, което нямаше как да знае колко дълго ще я преследва, за да се върне, когато вече след години, пораснала, види изписани за нея същите три думички, които така и не чу някой, някога, някому да изрича, затова се и отказа да търси смисъла на реализацията им.

Но сега тези думички грабваха не само мисълта, грабваха детската същност. Почувства ги толкова важни и значими. Бяха повик за действие, но и заедност. Бяха красиви – като думи за любов, но повече – бяха надлюбов!

Ето на, пак изпусна мига на разцъфването на космоса, защото пошушнатия друг всемир я обзе, представяйки си как го рисува, но в миг съжали, че няма как да се получи, защото нямаше толкова специални боички, а и рисуваше по детски. Тази рисунка изискваше художник с необикновен поглед, ръка и талант.  Беше и твърде малка, още не ходеше на училище.  Нямаше я и заедността – за сега.  Но пред момиченцето бяха мечтите на Всемира, частици от които се взираше да открие през лупата в загадъчната цветност на Космоса, усмихващ се в малката длан с дръжчица промушена между пръстите.

 

 

 

 

  

до Австралия/ и обратно )

да , отида, и, аз, решиххх..

разбрахме, че си дет учителка, тъй ли е ?

Не съм дет. учителка.
По света ме водят моите си деца. Цената за мен е обич.
За твоята цена виж "Апсара травъл".

Чудесно пишеш!...
Защо не удебелиш шрифта на текста, за да е по-четлив?...

Добрият човек от доброто си съкровише изважда добри неща...

Но защо да се пъчат удебелени, едни детски мисли?

Да бъдем като децата! - отколешна повеля. Децата са изначално добри.

Трудно се изразява детския свят.

Понякога е по-трудно да се разбере. Детството е уникално. Детето е учител.

От опит зная колко е трудно да се напишат успешно подобни кратки текстове.
А твоят, Емелика, е написан с "надлюбов". Затова ме изпълни с любов към естетиката, която съграждаш словесно. Поздравление за моженето и весело прекарване на празниците, където и да си във външния и във вътрешния космос!

Опитвам да се слея външния и вътрешния си космос. Да ги осъзнавам и опознавам единно, но най-вече да ги усещам. И да се изразя по детски, приемам усещането за надпознание.
А това тук е нещо като смислово продължение на: https://emelika.blog/lichni-dnevnici/2023/01/19/momichenceto-i-okeana.1851970, следващия пост и няколко кратички след него, които не си чел.