Приказка ли е, не е ли? Дали се думи редят случайно?
Виждали ли сте чист извор как плаче? Чували ли ли сте птича песен в гърло заседнала? Знаете ли защо 13 дена слънцето покрусено скри се и оловно небето остави, като свинец, нацелен към святост?
Чуйте. Помълчете. В памет вградете, както е народът имена си свети в скали и върхове вграждал.
Ей тук, над „Стената“ е момино място любимо. Тъй се скалата висока, отвесна нарича. Не гледай надолу – тръпки побиват. Страховитото сънят ще ти вземе. А в полушарие , дето взорът достига, дивно през поглед на птица поглеждаш. И птица девицата беше. Извисена, освободена от стаено, несподелено и плашещо… Имаше какво да я плаши. Случи се по вечеря в дома им. Заптиета нахлуха и брат ѝ грубо издърпаха. Бащата понечи да си го върне. И него отведоха. Къде ли? Незнайно. Дочу се след време. В Цариграда за роби продадени. Така с мнозина сторили. Остана Йова само с майка си – рода най-близка. Но Божил и нея си няма. С баща му посечена, когато овцете отмъквали. Идва момчето, помага. Така се и любов завихри. Да ти е драго да ги гледаш двамина – тъй са си лика прилика. Йова остана подплашена птичка. А какъв глас има. Подхване ли песен , ще те омае. Все я плашеше незнайното що иде. Не смееше мечта за утре да има. Тъмна сила незнайна, всяка мечта недомечтана грабваше. Затуй престана с мечтите. Една си само остави. В прегръдката на Божил да се види. Да чува сърцата как пулса си сливат.
Над „Стената“ плавният наклон планински две стъпала -тераси прекъсват. По-горното, затревено и по-голямо. Първото - долното, с храсти и ниски дървета. Ако не знаеш, не ще се сетиш. Притаена под него, чакаща плячка, пропаст е зинала.
Срещаха се с Божил на полянката. Тук никой не идваше. И до тайното изворче слизаха. Откриха го по-надолу, пързаляйки се по шумата. Вече годеници, не се криеха. Но усамотението си искаха. И за сватбата да си кажат. Ясно е, празненство не ще има. Обичаите сълзи навличат. А и в планината се крият. Стигат скромна почерпка и тиха песен. Да не чуе клюкарката ехо, че ще е радостта мрачна.
И да мълчи ехото, радостта беда предчувства, похотливец я плаши. Синът на местния турски съдник зърна Йова – първа красавица, в града, на пазара. От тогава я тайно следеше. Сватбата не остана скрита. Друговерецът вежди смръщи. Ядно ятагана измъкна. Клон невинен отсече. Тропна с крак. Изсъска: „Моя ще е!“
Йова си дълго либето чака. Сетне към колибата тръгна. Шарко закачливо не джафна. Овцете дремейки не пладняха. Тревожно блееха. Прекрачи прага. Пред нея плашещият застана.
- Него ли търсиш? – попита ехидно
Навря пред очите ѝ, главата на мечтата единствена.
Очите му още я гледаха. Избелената ѝ кенарена риза се нашари зловещо. Кръв – оная кръв, пулсираща с нейната. Обърна се мигом и хукна. След нея убиец крещеше:
- Моя си, моя си!
- Никога! – в себе си рече.
Хукна по-бързо, окрилена от мисъл внезапна.
Тичаше сред дърветата. Клоните шибаха лицето ѝ шепнейки: „Не спирай, не спирай!“ . Поспря за миг - зелената трева! Тяхната, помнеща вричане. Пъхтенето идеше. Храстите от първото стъпало отметна. Разпери ръце си криле. Полетя свободна от плашещи минало, настояще и бъдеще.
Преследвачът последва я сляпо. Не полетя. Безкрили са зверовете.
На утрето под скалата размазано тяло откриха.
Отчупен клон люлееше бяло парче кенарено, нашарено с капки червени.
Нямаше птица. Тайна следата забулваше, на където бе отлетяла.
Писна зурна за сватба неканена – остро, зловещо. Тътен скалата разцепи, пискюла на феса отхвръкна.
12 моми най-лични, ковани капаци на тежки чеизени ракли повдигат. С години везани невестени дрехи разгъват и като в транс надяват. Под бял чембер с дълги кене- ресници поглед си крият. Почва се празник – за други.
Дойдоха вчера по пладне. В султански харем да ги водят. Невидими крила перпернаха и им нещо пошушнаха. Девиците глави склониха. Помолиха ден отсрочка, като булки от тук да си идат. За честта голяма, сватба без младоженци да вдигнат. Хилнаха се униформените. Не очакваха никак развръзка тържествена. Дойдоха натъкмени и с музика. Гощавка очакваха, както е редно.
Рано по изгрев, 12 напъпили цвята пред Йовин дом спряха. Йовина майка прегърнаха. За благослов помолиха. Сватбарското хоро рекоха на тревица боси ще тропнат. Там, на стъпалото над „Йова стена“. Име и дадоха. На жална майка намигнаха - никому нито дума. Мигом стана майка на вси девици, едва си сълзи сдържаше, вик неистов преглътна. Благослов даде и по челата целуна. На мига цветните пъпки разцъфнаха. Засияха от бяло и тръгнаха. Неведоми, родните онемяха.
По пътеки заслизаха за последно желание. Сватбарско хоро на момина поляна да завият. Такъв бил обичаят. И къде ще се дянат. Всяка мома, от хубава по-хубава, по трима за султана пазят. Извиха хоро. Пазачите между тях викнаха. Наредиха да се не пущат, докато хоро се не развие. Пак според обичая.
Зави се хоро, засука се. Сетне се заразвива към стъпалото първо. Птиците криле разпериха. Полетяха. След тях и заптиите. Но криле нямаха. Вееха се пискюли. Зурната за последно немощно писна.
От невестите ни вест, ни кост.
Мина време. Търкули се кълбо разнищено и се ново запреде. Неродените старци станаха. Пискюлиите си отидоха.
Поискаха новите старци светъл свят да градят. Някъде някои успяваха. Донякъде. На предишните плетени колиби, прегърбени от тежестта на каменни плочи, дялнатото дървото векове калта земна стискаше, гънеше се пред стихиите, скърцаше, но оцеляваше. Вече над „Йова стена“ къщи с бели стени и червени покриви се кипреха. Хората сватби вдигаха. Тъпан биеше, ехото тропваше. Гайда звуци- гайтани виеше. Гъдулка памет проплакваше. Кавал любов шептеше. Традициите се върнаха. Момите звънко се смееха и венци с песен сплитаха. Менци по извори зазвъняха. Дядовците тачеха и думите им слушаха.
Веднъж мъдър старец заразправя, че ги е видял, когато се връщал късно от града – тях , самодивите. Изведнъж го отмала налегнала. Приседнал на падналото дърво. Дали е задрямал? Видение , сън ли е? Хванати в кръг, с бели роби прозрачни, самите те леки, прозирни – хоро играят и пеят. Гласът им от много далеч иде. О времена други – ведно от времена минали и времена бъдни. Вдигнат ръце и се над тревите издигат. Отпуснат ги и в поклон коленичат. Огряла ги пълната месечина. Тайнство витае. Нарече мястото „Самодивските поляни“. Не даваше тази земя да се коси и обработва. Дори добитъка я подминаваше, като нещо свещено. Чуваше се от време на време името на тези същества. Хората не смееха да говорят. От страх ли? От друго ли? Та те му казали, че така сами се нарекли – сами в дивото, сами диви, но и дивни. И другаде имало. Но тия край „Йова стена“ били първите. Не остаряват и не умират. Когато отвъдната светлина дошла да си ги прибере, помолили да останат, родните си земи и люде от злини да пазят. Отвъдната светлина разрешила, но имало забрани, които да спазват и да говорят само с който ги вижда и мислите им чува, защото е с чиста душа и сърце обичливо. Най-личната - Йова разказала на стареца историята им. Разрешила да ги посещава, ако пожелае и има възможност в определен ден и час. Те ще му помагат и съветват за благото на селото. Много научил човекът от тях, но обещал да разказва само на когото прецени за достоен да знае.
Тъй е с тайното знание – иска си достойните. Да не го омаскарят.
Сега над Йова стена се път вие. Асфалт е зелената поляна. Колите там тропат. Над нея големият завой – посоката обръща. И килнати пътни камъни. 13 от тях побити останали, сякаш надгробни. Отразителите им светят. До всеки, някой пролетна китка оставил.
За водата от тайния извор, майстор каменна чешма край път съградил – благо за морен пътник – да пиеш, да се не напиеш, сякаш жива е.
Шумният български патриотизъм забранява ...
Друсаниците на хорА създават племе, но н...
Божествено име е! Както и това на Иван- Йован- Йови!
Самодива- също ! Дива - божествена! Самообожествена!
Имената ни говорят, че нашият народ не е узурпатор тук, това го пише и Калоян в писмо до Бодуен, а древен, на тези земи!
Поздравления за хубавия постинг!
