Познах те по думите – ту пестеливи като питагорова въздишка, ту ръснати от рог изобилен в плодородна есенна позлата. Пълниш наполовина ритуалната  чаша с млякото на небесния път, пропило какаото на нощта и щедро поднесено. Обичам това неземно питие, разпалващо грациозния танц на мислите, приплъзващи се по струнките  на душата закопняла за връщане, брояща крайните стъпки на доброволно избраното земно пътеприключение.

 

Замислих се за въздишките на учените и на философите в частност.
Мисля че като гледат в каква глупост е изпаднало човечеството, не въздишат, а стенат мъчително.

И въздишат, и стенат... После идва молитвата и накрая мълчанието. В привидно спящиия вулкан набъбва изпепеляваща лава...

Понякога разсъждавам над това, дали "земното ни пътеприключение" е доброволно избрано или е съдбовно наложено от неведомите сили.

Задавала съм си през годините същия въпрос. На младини бях уверена/дори идентично терминологично/, че е "съдбовно наложено от неведомите сили", поради многото и разнородно страдание, породено от свръхчувствителост и нескончаемите препядствия за преудоляване. Като поозрях, или поостарях се убедих в доброволния избор. Препядствията и чувствителността си останаха, а страданието приех за спътник извън мен, нуждаещ се от успокоене... Защо не и съчетание от двете - предложение-предизвикателство, което неспокойния, търсещ дух избира, за да знае и самоопознава още.