на Колобъра на Словото

 /откъс/

 -         Пи-пи, пи-пи… – навикваше жената малките си пиленца.

-         Кът-кът, кът-кът… –  канеше кокошките  за житото в шепите си старицата.

Нямаше нито едното, нито другото. Но зиме събираше на перваза синигерите. Умни, дружелюбни и красиви птици. А как пеят само. Нямаше яйца и пилешки бутчета, но слушаше песни. Понякога  омайваха до забрава. Жената и старицата хранеха пернатите си само до зимата. Падне ли снегът отиваха в града – за по-сигурно. Макар че, какво му е сигурното там.

 Цареше бялата тишина.  Чуваше се само едно подвикване: „Син-син, син-син…“  Синигерчетата само това и чакаха. Идваха бърже на прозореца и почваха да пълнят изтънелите си гушки, а после благодарно мило  поглеждаха през стъклото и отлитаха. Привидно идилия.  Не винаги. Планината често е сурова. Но щом зимникът е пълен, а под навеса събрани дърветата, нарязани и нацепени, нека страховито вие вятъра и навлича дълбоки преспи.  Водата да замръзне – сняг ще се разтопи. Ток да няма – пламъкът от камината свети.  Така минаваше зима след зима – в привидна самота и привидна тишина, но неизменно бяла, богата по своему.

 Веднъж непривично студена зима така изрисува с въртулките си стъклата, че рисунъка ѝ остана трайно неизменен.  Всичко се скова от студ.  Белотата, непривично замръзнала, притихна покрусена от тъмните си малки бездиханни петънца, обърнали светли  коремчета с изпружени крачета. В ранната утрин едни крачета още не се предаваха и поритваха, очаквайки помощ. За тях тя дойде. В топлата стая те се обърнаха, но коремчето дълго нямаше сили да се изправи.  Синигерчето заживя със съществото, което продължаваше да вика „Син-син, син-син…“, но никой не идваше. Не се отказваше. Викаше по-много и по-силно „Син-син-син, Син-син-син…“, докато на изчистения перваз не заперперкаха малки крилца. Една синя главица погледна с едното си око в стаята, изви я, погледна и с другото, чак тогава клъвна от просото и запя – посред най-студената зима. От другата страна на стъклото, вцепенен от възхищение   стоеше спасения синигер  и слушаше песента за която нямаше сезони. Пееше синият синигер – много по - малък от обикновените, с двойно по-мощен глас, който се чуваше тройно надалеч. Чу го и зимата. Смили се. Омекна. Чуха го далечните синигери, оцелели край градовете на хората, защото намираха храна и подслон, въпреки хилядите  опасности,  които ги дебнеха там  и се заприготвяха с пролетта да се заселят в планината, готови на битка със суровостта ѝ, но и очакващи мечтаното щастие на свободата. Тази песен им доказа – той митичният син синигер е жив. Има го! Дойде от легендите, да ги върне на себе си.

Всички синигери бяха чували част от тази легенда, но по-младите не се замисляха. Предпочитаха да полетят в спор с вятъра, да напълнят пределно гушки, да  се овъргалят в росата и натъкмят с човчици  перцата си, да се поперчат, най-често забравяйки да огледат отблясъците и се огледат в нея. Но старците знаеха и помнеха древните предания за синигеровия народ.

В стародавни времена живял край голямата пълноводна река водачът на старейшините, с много заслуги, знания и умения, любител на старите книги, които получавал от различни места по нескончаемите пътища на земя и море. Осъмвал над мъдрите рисунки и фигури допълващи умните думи.  Но не бил щастлив. След загубата на жена си, отглеждал сам невръстната си дъщеря, която неусетно се превърнала в красавица. А небето- звездно нощно и дневно-слънчево било свидетел, че времето над книгите не било напразно. За него миналото вече не било тайна, а бъдещето загадка. Затова от деветимата в Съвета на Старейшините бил най-вещия. Нощ след нощ над книгата от вечния египетски папирус най-сетне намерил смисъла на прочетеното, стигнало да неговото съзнание и сърце. Усетил тайнствата на живота,  съпричастността  си към настоящето и вярната посока към бъдещето. Малки сини крила разгръщали невидимите страници и разгъвали тайнствените свитъци, които биха се разпаднали  от всяко друго докосване под тежестта на годините. Внимателно прочитайки всичко, в първата нощ на новолунието, издърпвайки сребърната нищка, чиито край държали сините крилца, се отправил съм Четвъртохълмието и призовал своето щастие. Още не отзвучали и последните думи на призива, край него затрептели огнени светлинки, доловил непознати аромати  в нежната прохлада на небето и видял непостижимо ярка птица със сини пера, безкраен цвят, каквото по някога е пролетното небе. Птицата не помръдвала и го гледала. Времето спряло. Когато отново тръгнало,  тя започнала плавно да се разтваря в небето и се сляла с него. Птицата ли е в небето или небето е птица?

Мъдрецът разбрал, че бъдещето е в неговите бъдещи мисли. И щастието е в тях. И само той може да знае какви ще са мислите му след ден, месец, година…и да заложи в тях щастието си. Но всеки дар от небето си има цена. И трябва да дадеш повече от колкото си получил, защото мигът небесно щастие е безценен.

Доволни и безгрижни синигерите повтаряха само делничните си песни, превръщайки ги в празнични. Защото искаха всеки миг да е празник, забравиха празничните.

Дори и птиците разбират само песните ,които са усетили с онова невидимо и скрито сетиво – същото, което улавя неповторимостта на полета. Само почувстваната, минала през сърцето песен, може да бъде разбрана и изпята, не тананикайки я за себе си, а за другите. А когато е отправена специално към птиците на племето, неповторимото пъстро и красиво синигерово племе, тя се превръща в свещено послание. Така разбра възкръсналият за нов живот синигер, една от незапомнените досега песни  на  малкия-голям син посланик,  от върха на синята планина и я запя. Народът на синигерите , харесал  звуците в древната мъдрост, но още не готов да я приеме, навикнал с обичайното,  нарече певецът събрат старейшина, приел за мисия да пее тази песен, докато отключи повече птичи сърца. Трябваше да признае, макар и пред себе си, че не чу или не запомни специалната песен до край. Тя го издигна на границата между земята и небето. А когато си стигнал тази граница, нищо не е докрай. Може би трябваше да я досътвори – да досътвори посланието, което да се превърне в ново познание за новото племе в новото време – познание с което не само да оцелява, а лети все по-нависоко и  слее птичия дух с дълбоката  синевата на безкрая. Доловили този различен, древен, но нов за тях полъх, някои започнаха да настройват своята сиринга, оная струнка в гърлото и душата си с която птиците са създадени да пеят. Които вярваха, знаеха, че ще я запеят, ритуално и чисто, свещенодействайки.

Вече звучи една от трите нечувани песни на синия синигер. Настройте слуха си и ще я чуете, ще я различите от другите  11  синигерови,  познатите. Оставете слухът  си настроен и за нечутите песни.  Те са сътворени за чисти сърца. И няма сърце, което докато тупти да не може да бъде пречистено със синята прозрачна чистота, която е в празнота от всичко, което може да я замърси – празнотата на въздуха, празнотата на водата, празнотата на кристала. Синята прозрачност е в безцветието на  диаманта в който се оглеждат световете и мощната му сила, която може да пробие всяка тъмнина с оплодителния бял лъч на сътворението.

Лети синият синигер – нагоре и нагоре, високо над обиталищата си и потъва в най-дълбокия син цвят. Погледът също потъва с него, за да се зарее безпрепятствено в реалността на безкрайността, където не съществува противоречие, защото това потъване е неземно и не е никъде другаде, освен в безпределно разтвореното себе си.

 07 - 09 - 2023

У нас наричат син синигер или принц птичето колкото половин врабче със синя главица и жълто коремче. Високопланинският син синигер е само с нюанси на синьо – от много светло на гърдичките и преливащо потъмняващо, но оставащо искрящо по цялото телце до тъмно при очертаващите окраски, крачетата и човката. Прилича на австралийския малюр, но се различава по него по разпределението на светлото и тъмното оперение. При малюра светлото е под очетата и на главицата. А и опашката и човката му са по дълги. Може да се обърка и със синята сойка, но тя е доста по-голяма или с бяло-синята лазоревка, която пък е по-коремчеста, като врабчетата. Нашият син синигер вече не се среща според орнитолозите и е останал само в преданията. Старите хора още помнят думите на предците си: „Дойде ли синият синигер, готви се за сурови времена, но и за големи промени, за нещо ново. “ Ето, че дойде. Той е като бялата лястовица, но с много по-голяма символика. Ако имате късмет може да срещнете из ниските храсталаци и синьото орехче – много дружелюбно птиче. Говорите ли му по-дълго, ще ви гледа и слуша и пак ще очаква среща. Дори ще поприказва с неговото си забързано цвърчене. И водица ще пийне от ръката, когато е суша. Пък погледа му един закачлив, игрив…
07–09–2023

Благодаря за тази птича приказка! Малка лястовичка ми е кацвала на коляното, но синигер не, засега:)

Царството на птиците е вълшебство. Някои са дружелюбни, но не е желателно да привикват с човека, защото могат да си изпатят от домашните или дворните му любимци. Това лято едно обикновено орехче, щом отида в градината започва да скача пред мен и ме гледа ли гледа. Не го плаши ни коса, ни мотика. Но аз се плаша да не го нараня. Кучето разбра, че е приятел и не го закача.

През лятото си имам сутрин рано под прозореца славей, през деня пъдпъдък, а нощем чухал и кукумявка. Врабците и гълъбите не ги броя.

... видно е, че тука има нещо повече от птички...

Една от трите неизпяти песни се пее, различна от другите 11. Остават още 2 неизпяти...

... аз директно асоциирам със Селестинската серия на Дж. Редфийлд.

А пък може и нещо друго да си имала предвид, ама гениалните творби позволяват на всеки да види неговото...

Върна ме в детството, когато през прозореца оглеждах дърветата, да видя синигер, невероятно красива птичка, за разлика ог невзрачното славейче! Така е, Господ дава нещо, но за сметка на друго , което взема!
Кълвачът, само той може да съперничи по красота на малкото синигерче!
Чукал, стана дума в коментар по горе, има ги в паркапредполагам, че не е един, той е много гласовит Мъжкият, който си търси другарка Повтаря едно и също, вероятно" Обичам те"!?
Но е невидим в короната на дърветата Играл си е с мен на криеница, но само веднъж, под съмнение, го видях
Защото, като стеснявах местоположението му до едно дърво, след малко се обаждаше от друго
Със селото изчезна и красотата на природата
Разноцветният диамант, синигерчето, бягащата чучулига!?...
Обикалял съм с надежда да видя поне едно от тях!
Няма и няма!
Поздравления за прекрасния разказ!

Хубава дружина си имаш.
Славеят любов и вярност ти носи, но и послания тракийски, изгревни, че е емблема Тимирисова.
От пъдпъдъка праволинейност и бърза мисъл си вземаш, тайност и за теб самия.
Малката ушата сова ти помага търсеното лесно да намираш и с монотонното си "чуу" приспива, а пък кукумявката с поличби стряска, но ти на такива не вярваш. Само съмнението остава.
На врабците и гълъбите ръсвай трошици - да ти е пълна къщата и мир да царува!

Всеки вижда неговото си. Важно е това, неговото, да расте, да се разширява и развива, да се променя и променя в добро.

Радвам се ,че те върнах в детството. Остани по-дългичко там - погледни с неговите очи, виждащи невидимото; почувствай с неговото сърчице, усещащо вселенските трепети; помечтай с неговите мечти - наивни за порасналите, но пък безкрайно красиви. Изживей си ги. Кой дръзва да твърди, че не са истински?

Твоят син синигер ми напомни за Светия дух.

Да, Шехина е в синия синигер. Умът и душата не са достатъчни за познанията на света. Духът на светостта прониква в същността.

Красива и мъдра приказка! Птиците са ми слабост, много ги търся, ,опитвам да претворя. Правила съм синигери, но син синигер не съм :) Той е като мънисто против злото, така го виждам...син, син, син!

Талисман мощен ще ти е.