Прочетен: 2765 Коментари: 13 Гласове:
Последна промяна: 26.10.2023 09:14
/откъс/
- Пи-пи, пи-пи… – навикваше жената малките си пиленца.
- Кът-кът, кът-кът… – канеше кокошките за житото в шепите си старицата.
Нямаше нито едното, нито другото. Но зиме събираше на перваза синигерите. Умни, дружелюбни и красиви птици. А как пеят само. Нямаше яйца и пилешки бутчета, но слушаше песни. Понякога омайваха до забрава. Жената и старицата хранеха пернатите си само до зимата. Падне ли снегът отиваха в града – за по-сигурно. Макар че, какво му е сигурното там.
Цареше бялата тишина. Чуваше се само едно подвикване: „Син-син, син-син…“ Синигерчетата само това и чакаха. Идваха бърже на прозореца и почваха да пълнят изтънелите си гушки, а после благодарно мило поглеждаха през стъклото и отлитаха. Привидно идилия. Не винаги. Планината често е сурова. Но щом зимникът е пълен, а под навеса събрани дърветата, нарязани и нацепени, нека страховито вие вятъра и навлича дълбоки преспи. Водата да замръзне – сняг ще се разтопи. Ток да няма – пламъкът от камината свети. Така минаваше зима след зима – в привидна самота и привидна тишина, но неизменно бяла, богата по своему.
Веднъж непривично студена зима така изрисува с въртулките си стъклата, че рисунъка ѝ остана трайно неизменен. Всичко се скова от студ. Белотата, непривично замръзнала, притихна покрусена от тъмните си малки бездиханни петънца, обърнали светли коремчета с изпружени крачета. В ранната утрин едни крачета още не се предаваха и поритваха, очаквайки помощ. За тях тя дойде. В топлата стая те се обърнаха, но коремчето дълго нямаше сили да се изправи. Синигерчето заживя със съществото, което продължаваше да вика „Син-син, син-син…“, но никой не идваше. Не се отказваше. Викаше по-много и по-силно „Син-син-син, Син-син-син…“, докато на изчистения перваз не заперперкаха малки крилца. Една синя главица погледна с едното си око в стаята, изви я, погледна и с другото, чак тогава клъвна от просото и запя – посред най-студената зима. От другата страна на стъклото, вцепенен от възхищение стоеше спасения синигер и слушаше песента за която нямаше сезони. Пееше синият синигер – много по - малък от обикновените, с двойно по-мощен глас, който се чуваше тройно надалеч. Чу го и зимата. Смили се. Омекна. Чуха го далечните синигери, оцелели край градовете на хората, защото намираха храна и подслон, въпреки хилядите опасности, които ги дебнеха там и се заприготвяха с пролетта да се заселят в планината, готови на битка със суровостта ѝ, но и очакващи мечтаното щастие на свободата. Тази песен им доказа – той митичният син синигер е жив. Има го! Дойде от легендите, да ги върне на себе си.
Всички синигери бяха чували част от тази легенда, но по-младите не се замисляха. Предпочитаха да полетят в спор с вятъра, да напълнят пределно гушки, да се овъргалят в росата и натъкмят с човчици перцата си, да се поперчат, най-често забравяйки да огледат отблясъците и се огледат в нея. Но старците знаеха и помнеха древните предания за синигеровия народ.
В стародавни времена живял край голямата пълноводна река водачът на старейшините, с много заслуги, знания и умения, любител на старите книги, които получавал от различни места по нескончаемите пътища на земя и море. Осъмвал над мъдрите рисунки и фигури допълващи умните думи. Но не бил щастлив. След загубата на жена си, отглеждал сам невръстната си дъщеря, която неусетно се превърнала в красавица. А небето- звездно нощно и дневно-слънчево било свидетел, че времето над книгите не било напразно. За него миналото вече не било тайна, а бъдещето загадка. Затова от деветимата в Съвета на Старейшините бил най-вещия. Нощ след нощ над книгата от вечния египетски папирус най-сетне намерил смисъла на прочетеното, стигнало да неговото съзнание и сърце. Усетил тайнствата на живота, съпричастността си към настоящето и вярната посока към бъдещето. Малки сини крила разгръщали невидимите страници и разгъвали тайнствените свитъци, които биха се разпаднали от всяко друго докосване под тежестта на годините. Внимателно прочитайки всичко, в първата нощ на новолунието, издърпвайки сребърната нищка, чиито край държали сините крилца, се отправил съм Четвъртохълмието и призовал своето щастие. Още не отзвучали и последните думи на призива, край него затрептели огнени светлинки, доловил непознати аромати в нежната прохлада на небето и видял непостижимо ярка птица със сини пера, безкраен цвят, каквото по някога е пролетното небе. Птицата не помръдвала и го гледала. Времето спряло. Когато отново тръгнало, тя започнала плавно да се разтваря в небето и се сляла с него. Птицата ли е в небето или небето е птица?
Мъдрецът разбрал, че бъдещето е в неговите бъдещи мисли. И щастието е в тях. И само той може да знае какви ще са мислите му след ден, месец, година…и да заложи в тях щастието си. Но всеки дар от небето си има цена. И трябва да дадеш повече от колкото си получил, защото мигът небесно щастие е безценен.
Доволни и безгрижни синигерите повтаряха само делничните си песни, превръщайки ги в празнични. Защото искаха всеки миг да е празник, забравиха празничните.
Дори и птиците разбират само песните ,които са усетили с онова невидимо и скрито сетиво – същото, което улавя неповторимостта на полета. Само почувстваната, минала през сърцето песен, може да бъде разбрана и изпята, не тананикайки я за себе си, а за другите. А когато е отправена специално към птиците на племето, неповторимото пъстро и красиво синигерово племе, тя се превръща в свещено послание. Така разбра възкръсналият за нов живот синигер, една от незапомнените досега песни на малкия-голям син посланик, от върха на синята планина и я запя. Народът на синигерите , харесал звуците в древната мъдрост, но още не готов да я приеме, навикнал с обичайното, нарече певецът събрат старейшина, приел за мисия да пее тази песен, докато отключи повече птичи сърца. Трябваше да признае, макар и пред себе си, че не чу или не запомни специалната песен до край. Тя го издигна на границата между земята и небето. А когато си стигнал тази граница, нищо не е докрай. Може би трябваше да я досътвори – да досътвори посланието, което да се превърне в ново познание за новото племе в новото време – познание с което не само да оцелява, а лети все по-нависоко и слее птичия дух с дълбоката синевата на безкрая. Доловили този различен, древен, но нов за тях полъх, някои започнаха да настройват своята сиринга, оная струнка в гърлото и душата си с която птиците са създадени да пеят. Които вярваха, знаеха, че ще я запеят, ритуално и чисто, свещенодействайки.
Вече звучи една от трите нечувани песни на синия синигер. Настройте слуха си и ще я чуете, ще я различите от другите 11 синигерови, познатите. Оставете слухът си настроен и за нечутите песни. Те са сътворени за чисти сърца. И няма сърце, което докато тупти да не може да бъде пречистено със синята прозрачна чистота, която е в празнота от всичко, което може да я замърси – празнотата на въздуха, празнотата на водата, празнотата на кристала. Синята прозрачност е в безцветието на диаманта в който се оглеждат световете и мощната му сила, която може да пробие всяка тъмнина с оплодителния бял лъч на сътворението.
Лети синият синигер – нагоре и нагоре, високо над обиталищата си и потъва в най-дълбокия син цвят. Погледът също потъва с него, за да се зарее безпрепятствено в реалността на безкрайността, където не съществува противоречие, защото това потъване е неземно и не е никъде другаде, освен в безпределно разтвореното себе си.
07 - 09 - 2023
Кимерите в историята на Източна Европа, ...
Тайната на оригиналното име на Англия – ...
07–09–2023
20.09.2023 00:17
Една от трите неизпяти песни се пее, различна от другите 11. Остават още 2 неизпяти...
... аз директно асоциирам със Селестинската серия на Дж. Редфийлд.
А пък може и нещо друго да си имала предвид, ама гениалните творби позволяват на всеки да види неговото...
Кълвачът, само той може да съперничи по красота на малкото синигерче!
Чукал, стана дума в коментар по горе, има ги в паркапредполагам, че не е един, той е много гласовит Мъжкият, който си търси другарка Повтаря едно и също, вероятно" Обичам те"!?
Но е невидим в короната на дърветата Играл си е с мен на криеница, но само веднъж, под съмнение, го видях
Защото, като стеснявах местоположението му до едно дърво, след малко се обаждаше от друго
Със селото изчезна и красотата на природата
Разноцветният диамант, синигерчето, бягащата чучулига!?...
Обикалял съм с надежда да видя поне едно от тях!
Няма и няма!
Поздравления за прекрасния разказ!
Славеят любов и вярност ти носи, но и послания тракийски, изгревни, че е емблема Тимирисова.
От пъдпъдъка праволинейност и бърза мисъл си вземаш, тайност и за теб самия.
Малката ушата сова ти помага търсеното лесно да намираш и с монотонното си "чуу" приспива, а пък кукумявката с поличби стряска, но ти на такива не вярваш. Само съмнението остава.
На врабците и гълъбите ръсвай трошици - да ти е пълна къщата и мир да царува!
20.09.2023 19:21
23.09.2023 07:19