Перон. Трети коловоз. Замислени, вглъбени в нещо свое почти се сблъскват той и тя.

Той:

-         Здравей, след толкова години! Сменила си в лила, цветът на дрехите.“

-         Сменила ли? А ти защо смени косата буйна с бялата перука?

-         Избели се от бели мисли по рокличката синя, с която някога танцувах…

-         И помниш я! Пък аз отдавна я забравих. Пътуваш, или чакаш?

-         Посрещам дъщерята, започна висше в столицата.

-         И аз посрещам своята, завършва го. За празниците иде.

-         Да ги запознаем. Че може покрай тях отново да се срещнем  и поговорим за съдбините си човешки.

-         Разбира се. Ето, и влакът иде. Моята ще маха от вагона. Виждам я , в първия е.

-         И с моята разбрахме се така. Тя пък от последния наднича. Посоките различни пак ни викат. До скоро! Помни, че рокличката синя в мен остана.

Началото:

Приятели. Красавци. Едноименници. И как им отиват белите курсантски униформи!

Приятелки. Във всичко различни. Но заедно – на чин и навсякъде другаде. Оказа се, че майките се познаваха. Бащите никога не се срещнаха. Но те си гостуваха. Седмица в единия дом, седмица в другия. Летата изреждаха бабите по селата. Заедно.

Три курсанти бяха на стаж при баща ѝ. Често ги водеше в къщи. За раздумки и вкусна трапеза. Добряк ненадминат. Обичаха го. Височкият с китарата си идеше. На компанията душата. Пееха и танцуваха.

Таткото специално покани стажантите на щеркиния рожден ден.

Засуетиха се момичетата за дрешки и прически, че само дневни и ученически униформи имаха.

Рожденичката  се довери на майка си в избора. Приятелката бе спастрила парици от празници и закуски да се поглези за бала, че последна гимназиална година течеше. В магазина я грабна светло синята рокля от щанда, сякаш за нея шита. Взе я без да му мисли.

Дойде и специалният зимен ден. Към бумтящата печка се засъбираха младежи. Отвориха и другите две стаи, че една ги не побра, а родителите се гушнаха в пристройката. Щур ден се получи. Тайнство не едно се случи.

Китаристът явно пееше на синята рокличка, но тя и на други се хареса.  В нея нещо трепна от тия музикални погледи. Приемаше музикантите за много специални хора. Навярно защото бе израснала в семейство, където дъхът в мундщука и дръпването на лъкът създаваха красиви светове от детството ѝ, въпреки самоуки. Навярно също по тази причина в шести клас за първи път се влюби в съученика си акордеонист.  Не  е ходил на уроци, но като хванал акордеона, той сам му показал как да свири. Оттогава чуе ли песен, веднага я засвирва. Дори го заведе при свирещата си рода. Много му се радваха. Пленена от уменията , които не притежаваше, си представяше че се омъжва за музикант. Но представата продължаваше в това, тя да е музикалния инструмент, на който нейният виртуоз ще дъхва от дъха й и докосва нежно най-фините струнки на душата й, а тя ще засвири само за него и когато звукът на тайнствата  изпълни общата им душа ще се разлее към всички достойни да чуят техните най-прекрасни звуци. И сега срещайки топлия поглед на китариста, възраждаше създадените вече представи. Той сякаш ги долавяше и тя бързаше засрамено да сведе поглед. Не за дълго.

След празника:

-         Приятел, започвам да се влюбвам в малката ученичка. Ти си висок, ориентирай се към по-голямата. Ще е супер – двама приятели с две приятелки.

По-късно:

Събиранията в дома на наставника продължиха, но всичко се промени. Песните на китариста станаха или тъжни или отнесени - сякаш  пееше по инерция. Синята рокличка вече не срещаше желания поглед, а когато се случваше, той нехайно се отместваше встрани, като погрешно попадение. Затова и момичето вече не облече любимото синьо.

Другият красавец не се интересуваше от рокличката.  Навярно едва ли я е запомнил, защото нямаше да бъде негов инструмент, когото да познава като себе си, но пък започваше да я гледа така, че тюркоазения поглед, мечтата на толкова момичета, все повече я разтапяше във водите си, че е избрал нея. И се остави да потъва в тези води. Китаристът не избра приятелката ѝ. Тя харесваше двамата красавци, но напук на тях, или на себе си избра третият стажант. Този избор му беше изгоден. Не след дълго бял кичур, за почуда на младостта му се настани сред тъмните коси на стройния китарист, който понякога се попривеждаше, за да не го мислят за плашещо висок.

Ето и годежът:

Приятелят отказа поканата  за кумуване. Гостите за събирането се разотидоха. Приятелката също. Останаха тримата.

В опразнената вече стая изкънтяха  някак странно струните на последната, почти банална  отколешна обща песен. Думите звучаха настойчиво и насечено, търсещи потвърждение:

„  -  За мен си най-добрата, жена в света която…“ – поглежда него – „Не заслужаваш!“ – поглежда след толкова време с предишния поглед  нея – „ Но обичам!“

В този миг в нея трепна. Не, не  бяха  пеперудите, които все още можеха да променят съдби.  Изпревари ги категорично детско краче.

След още двадесет години:

Дълги пръсти нежно докосват струни. Китаристът пее:

„ – Синя рокличке, къде си?“

Прояденото от молците синьо въздъхна:

„ - Погледни нагоре! Прочети небесните ми мисли!“