Разхождайки се из трите етажа на първата мелница задвижена от вятъра, разговаряйки с хората тук, момиченцето разбра, че да си вътре не е достатъчно. След малко вече няма да е тук. Усети как времето се прозя и вече отместваше поглед от огледалото си. Поглеждаше към крилото от което беше влязла с идеята за връщане. Нямаше начин да не се върне. Най-силният магнит е родното. Но трябва да си  тръгне с нещо от вътре. И за какво ще и послужи това нещо? За доказателство , че е била тук.  Батерията на „разговарящата кутийка“, както я нарекоха мъжете се разреди и  направата на снимки не се получи. Токът им беше непознат. И кому е нужно това доказателство? Но убеждението, че в каквото вътре да си се напъхал, трябва да си тръгнеш от там с нещо, което говори за същината му и да го разкриеш  пред някого, защото иначе да си вътре в нещата губи смисъл.  И все пак какво да си вземе отвътре?  Поогледа механизма от третия етаж и се опита да го запомни – принципът му на използване на вятъра можеше някъде да послужи. Гребна с лявата си шепа зърно от чувала на втория етаж и брашно от сандъка с другата. Върза ги между три възелчета на малкото парцалче, изтъкано от влакна на коприва, както поясни пеещата жена, която го даде.  Напъха го в тайното джобче с ценностите. Колелото се завъртя и спря на клона от който бе пътувала.

Вече в стаята си, извади копривеното парцалче, сещайки се за ризите на дивите лебеди и се усмихна. Какво ли може да преобрази с него. За сега върху него лежаха зърното и преобразения му вариант – началата на хляба и филията „детство мое“. Такъв беше смисълът на мелницата - да изситни. Брашното беше част от зърното, защото  видя, че встрани оставаха люспиците трици, като по-малко потребни.

Защо ли хората си усложняваха живота, като можеха да се хранят и със вареното зърно, без да го правят на хляб? Вкусно е. И насища. Но пък удоволствието да си хапнеш току що изваден от фурната хляб с масло и самалдала е дар за вкуса. Нали и вкуса не ни е даден напразно, а за наслада. И като споменах наслада се сетих за шоколадова торта, която пак с брашно става. Излиза, че фините неща са за фини усещания. Не е удобно, а и смешно да си ближем солта като овцете. И тя трябва да е изситнена за овкусяване. Значи когато нещата са фини, сетивата изпитват наслада и се чувстваш щастлив. Ако съм зърно бих изтърпяла мъките да ме мачкат камъни, но да се превърна в прах, като какаов например, за да си правят от мен хората храната на боговете. Тогава ще се чувствам значима и щастлива. Ама сигурно много ще пищя във въртящия се хромел на живота. Май без вик няма да се мине. Защо трябва хубавите неща да се раждат с болка? Дори и сладките бебета, същински куклички.

Пък и всички смлени зърна могат да се моделират , като ги овъргаляш във вода. Можеш да твориш. От зърното освен карамелени блокчета, друго не става.

Искам да притежавам най-изтънченото смляно, с което да радвам хората. Нали все пак животът трябва да има смисъл? И вкус! 

... за нещата, за които не става дума. Ако и да си майстор на текста, два пъти повече си на подтекста...
Бъди здрава!

Това е и идеята ми.

Затова ни върти животът в мелницата си, да станем фини и да махнем излишното от себе си.

Хлябът е по–траен от вареното жито.

Да, така е.

С подобрителите дето му турят дори е твърде траен. С някоя друга смляна ларва или скакалец навярно ще изтрайва още.

Лошото е, че осъзнаваме истински това след като загубим и двете.

Ако поискаме, можем да ги намерим и преоткрием в различен поглед на загубеното или в съвсем ново. Не е задължително смисълът да е глобален. Нека бъде наш, тих смисъл, който да овкусим с каквото обичаме. Не е невъзможно, нали?