Днес няма да се изкачвам по моето дърво. Не мога. Много, много искам нещо друго, но не това. Заврях се в моето скришно място под голямата баварска маса, седнах на напречната дъска, свързваща двата ѝ огромни извити крака, издърпах си няколко реснички от покривката да се успокоя. Понякога помага, но не и сега. Пък и какво ми е виновна покривката. Както много неща си правя на ум, така и плача на ум. Не искам никой да вижда сълзите ми, за да не ставам смешна като ония глезли, ревящи за щяло и не щяло, че и тропащи с крак. Това с тропането хич не го разбирам, но майките им се връзват, за разлика от моята. Начинът ѝ на възпитание се определя с една дума, събрала  всичките възпитателни методи – строгост. Патиланства  трупам да избягам от нея. И хич не може да излезе от тази си роля. Обожавам методът на баща ми, който е пълна противоположност на маминия – обич. Тя е в погледа и думите му, в голямата му ,но нежна длан, в която моята ръчичка съвсем се губи. Жалко, че вкъщи няма думата. Та не искам да ме види мама, защото и за това ще ме смъмри, а тате пък ще се натъжи и разтревожи. Той ме пази от всичко, аз пък го пазя от тревоги, защото сърцето му е болничко. И сега напълно разбирам съветите на лекарите за пазене от тревоги, защото много се разтревожих и нещо ме стегна, ей тука в гърдичките, сърцето ще е. Ох, как ме боли сърчицето. То било малко, колкото юмручето ми, а така боли.

 

-         Мамо, тате, днес е петък, хайде довечера да отидем на село.

-         Прогнозата е да вали. Няма смисъл.

-         Моля те ,мамо, така е през пролетта – вали, но ако спре ще отидем за минзухари, за да разширим жълтия участък в градината. Той ще засвети като слънце и то ще се покаже да види какво освен него грее.

-         Ако така ставаше…

-         Но нищо не ни пречи да опитаме.

-         Да, тате, да опитаме!

Дали минзухареният участък ще сгрее и мен?

Дано успея да се видя с моята приятелка. Тя със сигурност ще ме сгрее. Щом толкова искам да бъда сгрята, значи болката е студ, от което следва , че радостта е топлина.

Не заваля. Но небето беше тъжно, като мен. Ето ме отново тук – на любимото място в пролетните диви треви и цветя, под най-вкусната розова черница. Защо я наричат черница щом е розова, друг път ще разбирам. Знам само, че днес не ми е никак розово.

–      Ая, къде си моя прекрасна, малка-голяма приятелко!

–      Тук съм. Ей, защо плачеш, голяма -малка приятелко? Успокой се и разкажи.

-         Вече не съм Любопитка, а Ревла.

-         По-точно Плачла, Ревлите най- често са капризни. Рядко даваш воля на сълзите си.  Плачи се от болка.

-         Да ,болка е. Много ме боли за едно момченце. Сънувах, че като си вървях, видях да изхвърлят от горен етаж, някаква играчка. Тя започна да издава изплашени звуци и се затичах да я хвана, преди да падне. Беше малко котенце, сиамче. Реших да го върна. Входа беше с две врати. Външната плътна, а вътрешната метална решетка с резе, което се отваря от двете страни и до него висеше катинар, но и двете бяха отворени. Влязох и без да се замисля, някак по инерция, за да не я духа вятъра, затворих вътрешната и бутнах резето. В това време видях по стълбите да слиза слабичко момче, което  се ужаси – огледах се, дали от мен или от изплашеното коте.

-         Сегга  ккак ще изляяза? – говореше с мъка, лицето му се изкриви, по бузата потече сълза, замаха некоординирано със слабите си ръце и колкото повече махаше, толкова по-много се кривяха във всички посоки пръстите му, сякаш излизаха от ставите си.  То се опря на решетката и погледна на вън, като затворник. Разбрах, че не трябвало да слагам резето. Върнах се и отворих.  Тогава, съвсем отблизо  погледнах очите му и едва се сдържах да не се разплача. И лицето му беше много слабо, с изпъкнали скули, а ъгълчетата на устните му врязани надолу, сякаш никога не са се усмихвали. И ъгълчетата на очите му бяха със същото дълбоко врязване надолу. Самите те големи, със странно завит куполовиден клепач, което ги правеше още по-големи и тъжни, но в същото време и много красиви с бляскави пръски от жълто и зелено в кафявите ириси.

-         Извинявай! – замънках. Неволно затворих. Не съобразих. Минавах от тук. Хванах падащо коте. Отивам да го върна. Искаш ли да го погалиш?

-         На ппеттия етажж. Пак ще го иззхвърллят. Взземи го! Не ммога никкого да поогаля. И пръстите му отново започнаха да се кривят – явно при вълнение.

-         Тогава котето да те погали .

 Допрях меката топка до лицето му и пак се вгледах в очите му. Сториха ми се колкото тъжни, толкова и умни. Изненадващо за мен, допълних с ръката си ласката на сиамчето.

-         Искаш ли да сме приятели?

-         Няммам  пприятетели.

-         Вече имаш мен. Кого да потърся като дойда да разходим котето?

-         Спас.

-          До скоро!

Тръгнах си бързо, защото не можех повече да сдържам сълзите си. Знаеща моя приятелко, не спирам да мисля за тези очи и как да спася Спас от голямото му човешко страдание. Може ли да се излекува?

-         Няма невъзможни неща! А може би Спас спасява теб.

-         Как така ме спасява? От какво? Не разбирам.

-         Като се превръща в понтифекс.

-         Какво е това?

-         Любопитке, предлагам ти да се разходиш из града и попиташ когото си избереш. После ще ми кажеш какво е.

 

 

 

 

Според мен това е мостът в картината Мона Лиза, от едната и страна.
Мост между световете.
Мда, много хубав разказ, който ме остави замислена. Как ли изглежда "странно завития куполовиден клепач"? Още се опитван да си представя. :)
Наистина по детски написано, наивно и чисто . Между другото коя е нейната приятелка?

Коя е приятелката ще разбереш тук: https://emelika.blog/lichni-dnevnici/2023/09/05/novite-priiateli.1881351
За клепача: Просто си представи отворения клепач като полукръг, който опира до вежди с такава форма. Това прави окото широко отворено, по-голямо и закръглено, със своеобразна хлътнала дълбокост - пълна противоположност на очите цепчици на северните народи. Формата на клепача е исторически защитно обособена. В случая с ескимосите, да ги пази от ледения вятър. А вълнообразните клепачи на лемурийци и атланти, с паднала вълничка в средната част е защото са амфибии - еднакво приспособени за живот във вода и на суша. Но във водата окото е уязвимо и тази форма на клепача го пази.
За мостовете предстои.

защото както го обясняваш, ти всъщност гледаш окото анфас. А аз си представям кой знае защо в профил и то със затворено око, може би защото, според мен куполовидно е с основа лицето...и тогава излиза, че са някакви куполи клепачите с изпъкнали отдолу под тях очи и се учудих как така ще са "странно завити". Виж така както го описваш всичко си пасва, сега разбирам как изглежда въпросния клепач. :)
Значи затова им били присвити очите на азиатците. Не го знаех.
Спомням си имаше някаква картинка на лемуриец ли да е било или атлант (предполагам е атлант в единствено число ) в книга на Ернст Мулдашев, май клепачите бяха нещо подобни с вълничка, може би затова става дума ...според мен по-скоро е прозрачна ципа, която се затваря под водата, отделно от клепача.
Ще видя за онази приятелка. Излиза, че това е книга с отделни глави и съм пропуснала историята в началото.

Да, при Мулдашев има такива изображения. и тъй като е офталмолог, няма как да подмине изследването на клепача. Ако си спомняш картинката , там и носът е като спирална питанка. Пак по същата причина - в него има нещо като хриле за дишане във водата.

Болката да познаеш непознатото.

Кой обсъжда клепачите в днешно време? - Май само ние.
Дай следващият път да обсъдим ухото.
Не знам дали си забелязала, но толкова различни уши и всичките едни специфични според човека. :)
Или "Спиралния нос". :)
А иначе много горещо, затова влязох тук и кой знае защо попаднах в твоя блог...Може да ме изтриеш няма да се разсърдя.
Иначе Добро утро Емелика и Весел ден от мен! :)

Много хубаво го каза.

Щом нищим, значи има какво да се нищи. Няма значение колко сме. С клепачите не сме започнали, а ухото е такава тема...Като започнеш от ушната раковина и навлезеш и по навътре сам не можеш се намери в лабиринт след лабиринт. По улеи ще се пързаляш, чак до охлюва, до последната му витчица /може и първата да е/ , но откъдето идеш е последната, може и безкрайната да е, защото от нея нараства завиването. И току виж тъкмо от там си попаднал в безкрайността. Еха, това е ухо - ще чуеш и музиката на сферите. Супер изживяване! А сега си представи ,че мислено разрязваш този охлюв надлъжно. Ще се изумиш от картинката - едно непрекъснато нарастващо към върха цвете, като момини сълзи. Може и момкови. Но не капят тези сълзи, а гледат нагоре и държат цветчето изправено. Но са там - кристални, прозрачни и чисти...То лабиринти, то мембрани и протоци - ум да ти зайде. Невидим ковач кове нещо си по наковалня, а на теб ти се приисква да стъпиш на стремето и да препуснеш нанякъде...
Случайностите са неслучайни. Защо да те трия? Я, как си хортуваме!

Никога не съм срещала такъв човек като теб, с огромно въображение, съчетано със знания и емоция от любопитството, с дух на търсач. А и писател с голяма обща култура и богат езиков запас.
Кой би написал такъв коментар за ухото от моите познати? :)
Всеки се вълнува от три основни теми - пари, забавления, и другите хора.
А виж как го описваш това ухо, сфери, музика, даже го разрязваш...Все едно ми четат приказка като едновременно преподават урок по биология.
Наистина невероятни хора има тук в блог.бг. Малко ми е трудно ви разбирам. Но мисля, че човек се нагажда според хора и ситуации, стига да поиска, да ги харесва и иска да опознае.
Друг път ще говорим по повече теми, днес е много горещо тук при мен.:)

Изразявам се по моя си начин. Винаги съм се стремяла да избягам от баналното. И тъй като лично не познавам скуката , иска ми се и общуващия с мен да не скучае.

Завладяващо четиво!

Болката не е страдание,а изпитание на душата през което трябва да мине.Тя не идва ,за да страдаш,а за да научиш нещо за себе и да се освободиш,за да продължиш и израснеш!Човек преминава изпитанията на душата чрез болка,за да се научи да обича и уважава сам себе си,да стане свободен и независим вътрешно,за да бъде себе си,своя автентичен Божествен АЗ и следва Божествения път на душата си!

Обичам да разказвам. А щом разказаното е харесано от знаеща и пишеща личност като теб, значи може да продължа.

Героинята ми е малко момиченце. То е любопитно в откриването на света около себе си и в себе си. За него болката е страдание буквално. Великите истини, до които всъщност е много по-близо от нас, предстои да му се разкрият.

Сетих се за ухото. Знаеш ли, че бях чела някъде, че, който има дълги уши, ще живее дълго. :)
Представям си сега как всеки прочел това, отива пред огледалото да си мери ушите.:)
Всъщност не винаги е така. Някой обаче забелязал честотата и свързал нещата с ухото. :)

Ухото е дълга тема трябва да прочета повечко и ще споделя тук, ако направиш подобен пост. :)

Наблюдавана е такава закономерност при хора с дълги уши, както и който има дълга висулка, наречена ушен лоб, е много умен. Дали трябва да считаме някои малоазийски племена за такива, защото всички са с дълги ушни висулки? При тях това не е норма , а ритуал за удължаване. Намират го за красиво. Май трябва да се пише и за племенните ритуали за разкрасяване по света - изключително интересна тема, но много обширна. Но дългото ухо и дългата висулка може да говорят за болестно състояние като вродения синдром на Сатомура. Ох, ще се отплесна , а трябва да излизам. Освен това външното ухо има акупресурни, респективно акупунктурни точки свързани с всички органи в тялото, които използва аурикулотерапията, както и да се прави диагностика на здравното състояние. По външното ухо може да се гадае, както по ръката - аурикуломантия. И .. ...

че ми стана любопитно, особено за ушния лоб. Май и аз ще се оглеждам в огледалото.:). После ще гадаем по ушите си какви сме.:) На който са му дърпали ушите като малък, ще живее по-дълго. Хм, май не е така, дърпат ги в друга посока...както и да е:)
Потърсих и този синдром и ггл нищо не показа. Попаднах на друг синдром - Синдром на ходещият труп. Синдром на ходещия труп или Синдром на Котард e рядко психично разстройство, при което засегнатото лице притежава заблуждаващото убеждение, че вече е мъртъв, не съществува, загнива или е загубил кръв или вътрешни органи.
Че и това ли го имало...Живите мъртъвци.:)

Хайде весел ден и късмет ти желая! :)

За някои неща се търси в специализирана, а не научно-популярна литература. "Живите мъртъвци" си растат в непрогресивна прогресия. За жалост.

Когато..., тогава.... :)