Шаманската потомка
- Хей, Звездице моя! Защо спря да пулсираш? От какво затаи дъх? Защо не тупти звездното ти сърчице? А пък, напук за всяка цефеида, обърна правилата и засвети по-силно. Отдаде силата на сърцето си на светлината ли? За да не спираме да те виждаме, докато си нашия ориентир в световния океан и океана на живота ни? Ориентир за който хората, залисани в какво ли не, силно значимо за тях, а всъщност толкова маловажно, дори изобщо не важно, чак вредно, са престанали да търсят и забелязват. Но знам, че пак радостно развълнувано ще затуптиш, защото си една от четиридесет и четирите сърцати сестрици на небосвода и не можеш да измениш на себе си. Пулсирай, звездичке моя, защото даваш ритъм и на моето сърце. А ти не искаш то да спре, знам. Ти, тризначке сега си най-важната от всичките - диригентът на другите, в общата ви песен - небесната песен, която издига човека в полет, подреждайки кодоните на небесния код в земните му хромозомите, за всяка от които отговаря по една от твоите сестрици. Знам, музиката от пулса на вашите сфери реди този код, твоята първа единородна ги свързва, а втората ще ги множи за заслужилите. Край всяка цефеида ще закръжат още дъщерни. И всяка от тях ще подрежда триплетите в новите гени на новите хора. Те ще се множат до толкова, доколкото ще се разширяват възможностите човешки, по пътя си към изчистено, а не самозвано, егоистично обсебено богоподобие, зад което се крие мракът. Полярнице, нима е дошло времето да предадеш щафетата на почетен страж на севера? Не бързай! Още е рано. И кой ще е твоят сменник, който ще върти земния пумпал? Защо е това чудене на къде да тръгнеш – изток или запад? Кое те разколебава ,че се връщаш и започваш отначало в другата посока? Хората ли с техните безумия разклатиха устоите на земните закони? Новият ли вселенски цикъл? Или двете заедно? Могат ли ненаситните пълзящи по земната кора да натежат небалансирано с огромните си тежки металобетонни изтукани? Или това да сторят топящите се ледове на Гренландия? Могат ли черните мисли да се вмъкнат и пропукат извечното? Непобедимо ли е творческото божествено начало? Кога най – сетне, изящната кривина с цвета на любовта ще се изрисува между противоборстващия дуализъм на ин и ян като символика на градивното утре? Защо? Кога? Как? … Всичките въпросителни на куп – безпомощно объркване. Като нерешима енигма. Но все някой някога трябва да я разреши.
- Чакаш ме. Ще затуптя. Само за теб. За сега. За да слеем ритъма си и погледнеш с моите очи, едноименнице моя. „Някой, някога трябва…“ Защо не ти? Защо не сега? Започни!
Седнала в скута на каменния пазител от Планината на спящия дракон, изпружил се в планинската верига, потопил опашката си в морето, който се разбуждаше само при най-значими космично-земни събития, Кинасура се любуваше на ясното септемврийско звездно небе в първия ден на есенното равноденствие. Наблюдаваше, съзерцаваше, мислеше, мечтаеше , опитваше се да разчита и разучаваше безкрайната книга на заобикалящия свят, който ту се откриваше за кратко, като в удържан прозирен сапунен мехур, ту се забулваше с магическите плащове на умел вълшебник в черен мрак или бяла мъгла, в пяната от вълнолома или потъваше в дълбокия цилиндър на тишината.
В такива мигове запяваше своята заимствана от отдавнашен, но словесен симпатяга и адаптирана песничка, всеки път звучаща различно, защото никога две дълбоко вътрешни състояния не можеха да се повторят на съвсем, както необезпокояваната езерна вода не повтаряше тайнствената песен на покоя.
От Шекспирови стих си песничка запях
и сетне продължих:
„… аз съм
като Полярната звезда, която
по неподвижност и непроменливост
е без съперница. Небето горе
осеяно е със безброй искрици,
от огън всичките и с блясък всяка,
ала сред тях едничка тя не мръдва
от свойто място…“
когато съзерцава и се слива
с което си е наумила
Не съм най- ярка, невидима понякога.
Ще ме откриеш щом сърцето си послушаш
по пътя невървян към севера мистичен
заслушан на ледовете в тишината
огрян от светлината на дворец небесен
загадъчно отворил тайни двери
А моят пулс чудат е зов към теб
- да ме последваш
набеденото безумие преборил.
До всички вас безумци, в плен от пътя на звездите и същината тяхна, сами по своему звезди, дръзнали в мрака хорски да засветят! Елате да измолим по зрънце просено във всеки ден растящ! Да бъде зрънце мъдрост, зрънце умение неподозирано, потънало в забрава, или пък зрънце вдъхновение, на който както подобава и на душата най-приляга.
Първият ден е винаги необикновен – първият ден на всичко е ново начало, като очакване на първото пролетно прииждане с взрива от сетивни и чувствени многоцветия. Първият ден на есенното прииждане сияе със златото на всяко ново зрънце, семедела му цената скрило.
Нощта встъпи в царството си и голямата мечка вече почти се закрепи върху купола на обсерваторията. Когато големият черпак от гърба ѝ със звездата си от дъното му опре върха на металния отвод на центъра започва голямото тайнство за девойката Кинасура. Отмерва мислени още пет разстояния с мерило алфа Дубхе- бета Мерак и ето я – нейната звезда – полярната, като бисер в златен обков с бяло жълтата си светлина, на края на малкия черпак, който в този миг се е наклонил да излее съдържанието си в големия, а той от своя страна да пропусне и скрие свещените зрънца космическо знание из тайните кътчета на обсерваторията в неслучайната дата 21 септември от огледална 2112 година. Известно е, че огледалата са чудновата материя. Във всичките, собствените, отразените и погълнати кванти се заиграват по много особен и причудлив начин, достоен за всяко научно уважение и мъгливо обяснение, каквито между впрочем са повечето научни обяснения.
Откъде знаеше това момичето, взряно в двата преливащите съдържанието си черпаци. В момента те, като всяка вещ, колкото и огромна, светеща и причудлива да е, не бяха толкова важни, както съдържанието в тях. А това съдържание бе невидимо за очите. Но толкова съществено, че и Малкият принц би поискал да го усети. Така е с невидимите съдържания – те се усещат. Понякога като златно зрънце, което е редно овреме да посееш и грижовно отгледаш и чак тогава, умножено в шепа да ти разкаже историята си.
Девойката обожаваше тези истории. Докосваше се по неведоми пътища до тях, непристъпни за другите и пребродими за нея. По тези пътища можеше целия свят да обходи, океани да преплува, над непрестъпни ледено-скалисти върхове да прелети, да се провре в спиралата на охлювна черупка, без да я схрускат неизброимите мекотелни зъбки, да се полюлее на паяжинкова люлка, с нанизани росни мъниста, запечатали за мигновението искрите на открития поглед и девичия свян в трепета на ресниците.
Дарът да пътува където си пожелае, според родители ѝ астрономи, навярно е приела от пра…пра…баба си, която според разказваното от поколение в поколение също е носела името на Полярницата – Вързан кон. Така са я наричали хакасите, сред които е била почитан шаман със звезден ранг. Така нарекоха и нея младите учени, пленени от необятната загадъчност на звездното небе, но с гръцкото име от легендата за кърмилницата на върховното божество. Киносура – Кучешка опашка – име на планинска нимфа и звездата на севера. Понякога я наричаха Северина, когато не желаеха да се впускат в обяснение на името ѝ. Тя пък, като се почувстваше ограничена в нещо, когато искаха да обрамчат подвижната ѝ същност в училищни , верски или друг вид човешка общност, наричаше себе си Вързан кон, надяваше мислено бабината си шаманска шапка с глава на орел и политаше далече от всяко ограничение. Детството ѝ премина в тази северна страна, където ненаситни за нови знания родителите ѝ изучаваха полярните сияния, богатството на местния фолклор и традиции / учудващо близки до тукашните/, безбройните артефакти за зараждането на човешкото общество по тези места, тайните на невероятната природа, шаманските ритуали, почитта към преклонението, светостта и слетостта на човека с девствената природа.
Чувстваше се добре навсякъде сред простора, пустощта или гъсталака, лишени от хорска намеса. Разговаряше с цветята и дърветата. Сама ставаше мислено и чувствено дърво и тревица, птица или насекомо. Превъплъщенията ѝ нямаха чет. Така научаваше за тях неписаното още в книгите и неоткритото от изследователите. Всяко превъплъщение бе подарено зрънце, което се чувстваше длъжна да умножи и раздаде. Най-често не я разбираха.
Не делеше полученото знание на шаманско и научно. Израснала в научна среда, където физико-математически точното и отвлеченото умозрително знание не воюваха , а си подаваха ръка, където емпиричното и духовното бяха двете страни на една монета, както и философската нагласа за обобщение и единство изградиха в нея енциклопедичен интерес към всичко съществуващо, като изобщо не споделяше мнението за било, е и ще, защото можеше да се слее с което е било и което ще бъде, както и да го моделира в определена допустима, според нея степен, защото всяко прекомерно моделиране е като преекспониране на снимка, която губи информацията си и посланията които носи. Във всяка информация има послания. Често скрити из лабиринти, от които само интуицията може да стигне центъра или същината им. Истинският шаманизъм е висша духовна наука и реципрочното – истинската наука е висш шаманизъм. Така разсъждаваше, мислеше и живееше Вързан кон за полюсната земна ос, така оставаше вярна на разбирането за божествеността около нея и в нея Кучата опашка, така феерично отбулваше воалите на непознатото планинската нимфа Киносура, в желание да захрани духовно със своите чисти размножени зрънца хората.
И все по-често се замисляше за скритото и заключеното в петте огромни древни ракли до които се е докосвала баба й. Дали е намерила някои от ключовете? Носи се мълвата, че е надниквала в някоя от тях. Но какво пазят те, все още си остава загадка от векове.
Може би там са и отговорите на много от въпросите. Може би е време да приеме предизвикателството. Дали пък не е неин дълг? Потомка на велики шамани, а нищо почти не знае за тях, за ритуалите, уменията и търсенията им. Да, време е да тръгне на път – към далечните земи на севера, с ненаситното любопитство на детството, към дълго хулените, трънливи и опасни, но всяващи респект пътища на мистичното.
А раклите, или сундуците, както ги наричаха хакасите я очакваха.
И думите зазвучаха по родно му – сандък. Баба ѝ от Балкана, майката на баща ѝ, имаше такъв един огромен сандък в стаята с джунджурии, които наричаха килер, където тя се криеше. Често лежеше върху неупотребявани вече стари вълнени, запазили миризма на нафталин, тъкани ръчно черги с шарени ивици, от които ти ставаше весело на душата и започваш да мечтаеш… Представи си, че отново лежи в раклата и си помечта как ще полегне в първия сундук на петте братя от Хакасия…
Уведоми родителите си и тръгна на път.И все по-често се замисляше за скритото и заключеното в петте огромни древни ракли до които се е докосвала баба й. "
Невероятно пътешествие - пространствено-времево, светлинно-звуково, енергийно - магично и магнетично, сакрално и жертвено, и вълшебно, облъхнато с обич. Молитвено обръщение, наричане, клетвеност - във високото пространство на най-чистата любов. Много ми хареса!
И моите баби шаманки са оставили сандъци с потайности. Помня как свещенодействаха над тях през дните на най-високото слънце - вадеха, тръскаха енергично, мятаха по телове и клони "да се понапекат" и пак сгъваха и прибираха за ден всичко под ключ. Още не съм събрала сили да надникна там, зад ръждясалите катинари...
Поздрави, Емелика - на тебе и на любимия Централен Балкан! Здраве и светли емоции в дните на настъпващото магично равноденствие!
Не винаги разбираме повика на съдбата си, но можем да слушаме шепота на сърцето.
Даването на помощ е деликатна работа. Има и помощ, която вреди. Има и хора, които не се чувстват добре от натрапена помощ. Понякога и поисканата помощ не е резонна. Помощта е добро, но и доброто като осъществяване си има индивидуалност и граници.
Не виждам причина да не одобря този коментар.
