Прочетен: 1492 Коментари: 5 Гласове:
Последна промяна: 20.09 16:16
22 септември на огледалната 2002 година.
Пределно раздута, туристическата раница очаква да я метнат на гръб. До нея чанта с платна, скицници, въглени и бурканчета с природно извлечени краски за рисуване.
Юлияна приседна преди тръгване, затвори очи вглъбена в звуците на „Пътят“. В монотонно повтарящата се музика отекваха и глъхнеха крачките на самотния пътник някъде далече в планината, изкачваха ново и ново възвишение, а пътят се повтаряше един и същ , все по-безконечен, чезнеше и губеше смисъл. Оставаха крачките. Но привидната монотонност таеше безкрайния взор, а явната самота все повече и по-вече се доближаваше до пълната слятост, както с пътя, така и с безкрайността, превръщаща определената цел и личната същност в неопределеност…
Защо се реши да напусне дълго градения дом и уют и да поеме към неизвестното? Какво искаше да открие там?
Пътят, независимо от естеството си все зове, примамливо до безразсъдство.
Детето прави първите си крачки, защото иска да стигне малко по-далече от кошарката, от стаята, от дворчето… и да види какво има там. Юношата бърза да напусне дома, селището, страната, за да предизвика себе си, а защо не и светът, ако може. И така докато дойде мигът ,в който побелелите коси тръгват обратно по пътя – от света към дома, от родината -към бащиния край, за да постегнат позабравения дом на предците, да се върнат при рода, при корените си, да разтърсят златните листи от дървото си, със златото им да е постлан пътят на новопрохождащите. Житейски цикъл.
Кръговрат ли е? Или начало на нов път с променен радиус. Успели ли сме да направим този кръг по-голям или сме свили постигнатото преди нас? Даваме ли си изобщо равносметка или плахо се оставяме друг да я направи вместо нас?...
Жената мислеше за неизвървяните си пътища в своите седем по седем лета и техните начала. Спомни си началото, когато се реши да бъде сама на път.
Пътищата не свършваха. Разстилаха се в многобройни посоки, издигаха се, лъкатушеха, пропадаха и пак, току поели по равното, бързаха да излязат от скуката на еднообразието.
Началният тласък. Обикновено не му отдаваме значение. Случва се сякаш от само себе си. Понякога дори не си го спомняме. Но все идва миг в който се запитваме и го осъзнаваме. Той може да е всичко и във всичко. Не само гръм и ураган, но и политнало надолу от собствената си нищожна тежест семенце от ръба на сипея…
Когато Юлияна започна да рисува новата си картина, се запита за причината да го направи. Мислите я върнаха в детството. Не до първите й драскотини, но ясно си спомни желанието с което рисуваше картини от прочетеното в читателския си дневник. Имаше два такива дневника – тетрадки голям формат с бели листи и подлистник с удебелени с туш редове ,за да не криви това, което пишеше. В 21 век това е комичен атавизъм, но през 60-те на миналия, бе ученическо задължение към списъка с прочетените през ваканцията книги. Рисунките към краткия преразказ, който се изискваше, си бе нейна приумица. В тях се опитваше да разкаже онова, което с думите не можеше. Така се започна с рисуването – не в специалните за него часове, а да допълни думите. В интерес на истината никога не правеше и преразказ, а заиграваше главните герои в продължаваща новоизмислена история. Добре че учителят не четеше, защото тройката не ѝ мърдаше. Поглеждаше красиво изписания обем, рисунките и завърташе отдолу шестицата. Но когато започна да учи в гимназията нещата се усложниха. Не можеше , а и не искаше да влезе в калъпа и се заредиха тройките по литература, като в писмените за Антигона, Прикования Прометей и повечето теми на поетични произведения. От нея се изисквало преразказ, а тя пишела есета без да подозира това. Отново имаше задължителни за лятото книги, но вече без читателски дневник. Бързаше да ги изчете ,за да забие нос в каквото ѝ харесва. Четеше много, но не обичаше учебниците, само защото всички говореха едно и също по цял час до втръсване . С изключение на математика и сборниците, в които трябваше всяка задача да загради с кръгче, не само домашната. Не можеше да заспи, ако не й излезе отговора.
И най-лошото беше, че стаята ѝ имаше прозорец на вратата. Никакво уединение. Майка й бе маниачка на правила, изисквания, предписания, дневни режими…На всичкото това бе боледувала и си стоеше в къщи – затормозващ контрол. Веднъж дори ѝ държа сметка за това ,което бе написала в личния си дневник. В протест се затвори три дни без храна и вода, през което време си измисли своя азбука и започна да пише на нея, без да се налага да крие. И до ден днешен тази азбука си знаеше само тя. Минаха години, когато откри, че част от буквите ѝ бяха древни рунически символи. Това пък даде тласък за едно друго и различно от обичайния научен подход проучване, каквито между впрочем бяха всичките ѝ разнопосочни проучвания, които ангажираха времето, вниманието и още нещо, нещо комплексно, за нея лесно достъпно, но трудно обяснимо за другите.
По рисуването на портрети се запали на 16 години, след като поседя около час пред Леонардовата Джоконда в Лувъра. Казаха ѝ ,че толкова дълго се е взирала, а за нея времето беше спряло. Най-хубавите мигове са когато времето спира, в добавка и когато пространството изчезне…
Та в спрялото време пред Мона Лиза, през което погледът ѝ я следеше на където и да отидеше, клякаше или се повдигаше на пръсти и я гледаше с такава ту плавна ,ту контрастна смяна на настроения и усещания - от укор, през умиления до обич. Пред портрета от картината като на филм премина детството ѝ, едно различно детство, различно като любопитствата и светоусещането ѝ, скуката от общуването с връстниците си и пребиваването в един по-красив и добър , неин, напълно реален свят, който в обичайния свят би бил приет за налудничав, затова и не го сподели. За другите в игрите и разходките си беше сама. А всъщност не беше. Общуваше с връстниците си ,колкото да не я анатемосат, защото различните ги анатемосват – по-малко от децата, по-вече от порасналите и най- вече от набедените и самоповярвали в зазубрената си гениалност умници-отличници – думичка притурена не на място. Та какво е отличник? Какво е отлика? Какво различие е да си нормативно правилен? Прието за отличник е да си послушен, да изпълняваш, да мислиш според внушеното ти за грешка – истина. Отличник е да се оставиш да бъдеш манипулиран, може и за водач на стадото да те изберат, за да го водиш по предписания, такива и по които теб водят. И да съзираш зелената тревица, казано е да го водиш в трънаците. Искаш ли да останеш на поста – ще слушаш. Въртоглавите – на курбан. Готварските рецепти са толкова разнообразни. Опитай тогава да си показваш въртоглавото. Ей -тъй почва от школото, тъй си си я караш и до бастунчето – отличник без отлики.
Най- добре да си рисуваш портрети. И търсиш в тях различните отличници в погледа, бръчките, жеста, онова едва доловимото, неуловимото… В графиките на Юлка, всеки в нещо отличник и без да е лидер, те кара в хубавото, доброто и обичливото да го последваш. Гадаеш по щрихите за съдбата му и не усещаш как в своята съдба си се проврял…
Сега в главата ѝ се въртеше оная картира – акварелната, без лице още, но с човешко присъствие. Великият ренесансов Маестро я тласна към въглена, срещата с малка дребна женица – към акварела. Тласъци. Начални. Може би дълго чакани, таени, неподозирани, заключени…,тласъци за лично възраждане, често пропускани, поради глупост или прекалена мъдрост.
Законът на Хекел в друг ракурс: „ Онтогенезата е кратко повторение на филогенезата“,прозряно за ембрионалното развитие. Индивидуалното развитие на личността дали пък не повтаря историческото развитие на човечеството? Всеки си има своя пещерен, античен, средновековен, ренесансов, нов, утопичен и демократичен период, техните псевдо и осево време. Юлия обичаше екстраполациите – не само математическите , но и мисловните. В кой ли отрязък бе сега? Едно уникално прозрение за осми – трети век излиза от рамките в новото осево време, което по всяка вероятност ще се завърти в исторически /и не само/ кръг в новото Ясперсово „ дихание“ на човешката история.
- Да, аз съм в своето осево време, паралелно с новото осево време на света, загърбила фрагментаризма и приела единството във всичките му аспекти – от личностни до космични.
Аз вече не мога да го направя, въпреки че имам авантюристичен дух.
Поздравявам те за интересните тези и за оригиналния начин, по който са поднесени!
П.П. Законът: „ Онтогенезата е кратко повторение на филогенезата“ принадлежи на Ернст Хекел, а не на философа Георг Вилхелм Фридрих Хегел.
