Пролет е. И е най-вълшебният ден в годината, когато слънцето и луната могат да се погледнат през слюдената стена на световете си , разтваряйки я, за да се докоснат в миг равноденствие. Пролет! От днес това е и моето ново име, защото се новородих и новокръстих.  Може би възродих. Или всичко заедно. Раждам се за нов живот – истински мой. Възкръсвам след петнайсет живени за други, в странна, неизбрана мисия, но на неживени от мен години. Забравям възненавидяното си предишно име. Мечтала съм да ме наричат с име на цвете – Маргарита, Невена, Божура…Затова моята нова голяма съдбовна сестра и кръстница ме нарече Пролет, защото събира в букет всички цветя, нежни аромати и красиви мечти. Все непознато, което ще преоткривам в моя нов свят на безвремие. Харесва ми. Усмихвам се. За първи път! Пее ми се. Пак за първи път. Умната ми кръстница Йова каза, че трябва да изпеем първо тъжните си песни, защото са част от нас и да пуснем тъгата да си иде. То моето не бе тъга, а години страдание от измъчено, неразбиращо, питащо детство.

 

Запявам моята тъжна песен:

Тече извор в кремъчна скала, високо в планината. Открила го девойка, билки беряща. Жадно пила, поседнала и заспала. Минал там момък, седнал до нея, гледал я, съня ѝ гадаел. Трепнало му сърцето, докато чакал ресници да се повдигнат,  очите да зърне. Взели се младите и от обич голяма син им се ражда. Дали му име Стоян – твърдо и непоколебимо на земи да стои. На извора го завели. Пиел водата му и  бърдучето пълнел -  водата била обичлива.  Далече бил изворът. Намирали го там вживян в странен свой свят. Започнал да  учи  и  пише. Но все бъркал ляво и дясно.  Оправдавал  се с думите: „ Делим ли ляво и дясно, целостта губим. Ляв без десен крак ходят ли? Сама ръка работи ли?“  Родителите се примирили.  Изворчето   все повече се пълнело. Голям камък препречвал пътя му за надолу. Водата  не искала да го заобиколи и две поточета заскачали. Колкото по  слизали, толкова по се разбягвали.  От други извори води сбирали и се в две реки превърнали. Нарекли ги Лява и Дясна река. Това не се харесало на Стояна, който си стоял на думата, скаран с ляво и дясно. За него реките станали Каменливата и Пясъкливата. Но неприетото става съдбовно. Срещнал млад Стоян  заптии със саби. Попитали:  „ Накъде побягна каразата, която гоним – наляво, или на дясно?“  „Може да е наляво, може да е надясно…“ – отвърнал. Ядосани, пак попитали. Рекъл: „Ако не е на ляво, е на дясно.“ Вбесили се.  Всичко им  било позволено. Нямали страх от Бога, ни от Аллаха. Решили да накажат  гяурчето, което ги разигравало с лявото и дясното. Замахнал единият и пресякъл с острата си сабя лявата и дясната половина на главата,  та чак до сърцето. Другият продължил - разрязал с втори мах тялото на две половини. Пуснали лявата половина в Лява река,  дясната половина в Дясна река.  Почерпили се в кръчмата и гордо похвалили що свършили. Свършили се и родителите. Замязали на сенки. Открили и погребали само дясната половина в деня на шестнайсетата  годишнина на сина си.  Другата така и не намерили.  Дивите животни я поделили.  Врачка казала, че Бог не може да прибере човек наполовина.  Духът му ще е бродник из усоите. Но решение има.  Друго дете да си имат. Името му да е специално, целостта на брат си да сбира и до шестнайсет  години  само братови дрехи ще носи. След това всичко ще бъде както е отредено за мъртвите.  Затова съм се родила. Обречена на брат си. Той не е той ,но и аз не съм аз. Така е отредено за мъртвото дете. Но как е отредено за живото? Къде е то, освен сянка на минало, без настояще и незнайно какво  бъдеще? Преди да се родя, дълго обмисляли името ми. Нарекли ме Целостоя. Нали е трябвало целостта на брат си Стоян да събера. Цял Стоян със загатване на жена. Мразех това име. Подиграваха се децата – за всичко.

Как помня предишните си петнайсет години ли?  Не мои. Като малка бях с обръсната глава, защото брат ми е бил гологлав. Сетне подстригана по момчешки. Само веднъж съм се виждала в рокля. Съседката връстничка ми даде нейната. Тъкмо се завъртах пред тяхното огледало, защото ние нямахме и влезе майка ми. Разкрещя се сърдито веднага да  обуя панталоните, братовите. Не бях личност, нямах свое детство, а родителите ми оставаха родители на Стоян, но не и на мен. Понякога исках да съм сираче -  за подаяние да моля - храната щеше да е по-вкусна, от присядащата,  за Течо сготвена. Бях марионетка без право на чувства и желания. Едно дете, обичано заради маската ,която са му надянали. Никой не желаеше да види кой е под нея и изобщо имаше ли сърце, което искаше да обича и бъде обичано, имаше ли очи с различен цвят, от цвета който искаха да видят родителите, но не и сълзите в тях.

Тъкмо стигнах братовата възраст, когато са го затрили, дойдоха в село моми за харема султански да харесат. Наше село се слави с моми от природата писани. И мен дръпнаха. Помислиха, че нарочно са ме на момче направили, за заблуда. Сговорихме се да не се даваме и всички избрани от скалата да литнем. Сторихме го. Затова сме в безвремие. В нов свят. Облякохме си невестините премени. И аз имах. Години скришом кенарено платно тъках и в торбичка във възглаве кътах, от белите ми сънища да попие, да се избели. Друго бяло в живота си нямах. Съших си рокля и цветя избродирах – цяла поляна – пролетна! Време ми за коланче не стигна, затуй като скочих, кенара се като пролетен флаг изду, всичките му цветя в небето да се видят. За първи път бях свободна, бях птица!

 

 

Пях песен ридаеща. Минало с въглен писано, как ще изтриеш?

Иде ред на песен - мисия. Най-сетне приключена. След толкоз години.

Вече в не същи свят живея. От стария само бялата рокля с цветята си имам. Стига ми. На мен и сестрици дом ни е планината, с всичките си богатства недооткрити. За духа ни храна са слънцата – онова горе и другото, що в нас грее. Като тичах по скали стръмни, от тях в босите ми нозе се парче чудно откъсна. От него още слънца грейнаха. Казаха ,че искат на кремъка да ги дарят, по -силен да го направят, водата из него по- лековита. Топнах го в извора. Зашумя. Забълбука. Мамърчета уплаши. Щом на дъното легна, се в огледало превърна. В него видях, което никой не знаеше:  Старец един – брадат, гегав, дрипав.  Отшелник в обет на мълчание и мисли молитви на Бога отдаден. Намира половина човек в Лява река. До мощен бряст довлича. Земя с кръвясали шепи отрива и в нея полага. Забива салкъмов кръст с поветица оплетен. От восъка си пчелите диви му дават – вонещица пали. Вятърко я духва – недогоряла.

Отравям кости на две половини братови. Сестриците си панделките от косите дръпват. Аз панделка и коса нямам. Подгъвът на роклята си на салкъмов бодил закачвам и на лента раздирам.  Двете костни половини на млад момък с момини панделки  връзваме. Главата - с моята лента от цветя за невестина рокля бродирани, като с венец оплитам. Ето я – целостта Стоянова. И с Целостоя свърши се! Нека име такова никога не се повтори! В този миг брат си обикнах. Тъй както никой не бях обичала.  На мама и тати от сърце простих. Не те – мъката им ме е ранявала. Тя ни е черна магия.

Три са моите песни, без думи, в мисли изпети . Запея ли ги, млъкват птиците. Облаци плачат. Свеждат цветни главици бели сълзици момини, аромат разпилели, от тамян по-силен.  Въздишка пропуква скалите. А водите кремъчни звънят, сякаш черковна камбана бие – 33 пъти!

 

Третата е  песен трептяща, като листа трепетликови, моя птичи трепет подели.

Този нов свят ми е истински. По предишния не тъгувам, както самодиви сестрици. Само едно ме назад връща – несрещнатото. Онова дето казват, че сърцето палело. Казват още, че призовеш ли го, някога, нейде все ще те стигне, през вси светове минавало. Вече зова те – теб, дето със своя огън ще ме изгаряш, пламъкът ми да свети и всички тъми прогонва. Такъв казват бил е – най-голямото чудо. Как да не го пожелаеш.

Мислите ми се връщат в оня свят и те дирят – теб, ненамерения. Търся те жадно, като извор напиращ – да си ми кремъка. Чуваш ли? Тръгвай към мене – зовът ще те води! Може и близо да си, но може и много път да изминеш. Един Бог знае. Но ще стигнеш да портата слюдена, дето дели световете ни.  Тя първо ще е флогопитена, едва ще проблясва. Само не се отказвай! Нека всичките ти мисли светли останат! Чистите мисли в прозрачен мусковит тъмната слюда превръщат. Тогава ще ме видиш цялата, с трепета на ресниците ми, както тате мамините е гледал при извора. И аз твоя ще зърна. Тогава нов извор ще бликне – водите от мен, от тебе кремъка. Тъй двата свята ще слеем – в извор любовен. Чувствам те, тук си! Ето, докосвам те, мой недостигнат! Блика чиста вода и пее:  „Аз съм щастлива, щастлива, щастлива…“

    

караза - сърна

А, името му е "галиматия".

"Три са моите песни, без думи, в мисли изпети" – Значи мисленето също става с думи. А пеенето може да на глас и на ум.

Това име "Галиматия" се повтаря и проявява под път и над път. Сигурно е заразно и според теб съм прихванала тази зараза. Може. Ще се лекуваме ли, съобразно с мнението на околните, за да не избягат от нас?

Нима ти не мислиш с думи? Може образно, може и със звук. Това е силата на мисълта. Може да си служи по-добре със думите, багрите и звуците. Нима не си пял и танцувал мислено? Думите, щрихите и песента се раждат първо в мислите. Даваме им съответните изразни средства, когато искаме да ги споделим, за да се докоснат до тях и други.

Много близко ми е прочетеното. Ех ти, вълшебнице, знаеш как да събудиш бръмбарите в човешките глави! Липсваха ми твоите тежки истини, облечени в леки думи!

Добре е да си къташ бръмбари. На берекет е. А събудените, казано е, до безсмъртието докосват. Един да събудя, вече е нещо. Думи повече от мен, живот и здраве, зиме очаквай. Моите думи до всеки не стигат – четат ги, но глухо чуват. Но двама ,трима стигат ми – да ги настръхнат и да погалят в сълзица непроронена, с близначки непразна – Тъгица и Радостина.

името Пролет ще допринесе за това. Нека тя да помисли и за името Флора! Познавах една жена, която се казваше Пролет. Но това хубаво име не я дари с щастие. Защото съпругът й Мартин почина твърде млад - внезапно, една Нова година. Беше ми много близък приятел и съученик. Бог да те прости, Марто!

Пролет е много, много повече...

Тъкмо оставих в един блог на приятелка коментар за края като ново начало:)
Чета, препрочитам... фолклор и мистика, легенда - история, бит и душевност, песен и плач, вода и кремък, живот и смърт, мъж и жена... И колко още - все в опозиция: ляво и дясно, горе и долу, омраза-любов, тук и отвъд... Всичко сдвоено... и разделено.
Вододел - и предел. Велик предел. Ин и Ян. Свещено единство от противоположности. Хармония, избавление. И разбира се, Пролет - ново начало. И щастие - сливане на безкрайността с нищото. Цикъл в У дзи. Нов кръг на природата. Пролет.
И друго велико: всичко по две, само песните - три. Защото са дух, не материя. А Духът е винаги в триизмерно единство.

Ами... божествено, Емелика! И като философия, и като изпълнение.
Поздравления!

Ех, как хубаво ме разбираш!

"Мислите ми се връщат в оня свят и те дирят – теб, ненамерения. Търся те жадно, като извор напиращ – да си ми кремъка. Чуваш ли? Тръгвай към мене – зовът ще те води! Може и близо да си, но може и много път да изминеш. Един Бог знае. Но ще стигнеш да портата слюдена, дето дели световете ни."

Толкова ми е познато! Описала го пределно точно, Емелика. Поздравявам те за перото и вдъхновението. И те поздравявам с нещо на линка най-горе.

В мигът предУТРЕнен се опитвам нежно да разтворя максимално ветрилото на присъщото ми и да ти повея за лекота и съусещане в пътуването из реалностите на въображението.

"Реалностите на въображението" изглежда са главните реалности.

тези реалности са добри за нас и изобщо, доколкото можем да определим естеството на доброто.