Коментар към „ЗА КРАЙНОТО И ЗА БЕЗКРАЙНОСТТА“ от Мисана

 Мото:

Ръцете на плетачката чевръсто мърдат пръсти , а мислите оставени свободни, играят си на прескочи кобила.

 Вместо увод:

Енигмата на Еврика ръка подава. Но тя се дърпа, не се дава. Бои се неразгаданото да не навири нос и да реши пък то да води в безкрайните си лабиринти, задънени от крайни ловни мрежи,  както толкова неща, приети априори. Дарени сме с какво ли не. Но вечна ли е всяка даденост желана?

Парадоксът на плетачката :

Много ли е достатъчното? Достатъчно ли е многото? Мъдростта на всеки майстор: „Матреалът стига, га артише!“ Крайната тухличка до къде стига за зданието? Колко крайни тухлички са нужни, за дом без покрив, защото се вдигат все нови и нови етажи със стремеж да остържат небето.  Изчерпват латеритните залежи. Обява: „Открива се търг за нов строителен материал.“ Плетачката и строителят се нуждаят от толкова материал, колкото искат да изплетат или построят в мечтите си. А пък мечтите, както е известно, са безкрайни. Да добавим към безкрайните мечти на една крайна личност, пространствено лимитирана, безкрайните мечти на себеподобните ,ще е нужен безкрайно количество материал, за тъкан или зид. Колко лимитирани крайни тухлички ще са нужни за стълбата към небето? Сложно математическо изчисление с много неизвестни. Започва ли се нещо, като не му се види края? Но как ще идем по-далеч от края, ако не излезем от него?

Навива се в безвремие, без място, кълбо в безкрайна нишка. От нея алчно дръпваме и режем. Правим си кълбенце наше. Заплитаме си с него крайни мисли, защото е отрязък - свършва. Плетачка всяка вижда края. Понякога хартисва или пък не стига. Така е за чорапите, с които ходим. Житейското кълбо е все в недостиг.

Мистиката на плетачката:

Според плетачката, частите на безкрайното също могат да бъдат крайни? От нейното безкрайно кълбо, което се навива  непрекъснато от вълната на всички съществуващи овце, миналите под заколение и неродените, всеки си взима част от нишката, която безспорно видимо е крайна, защото свършва в един момент, колкото и голяма да сме си дръпнали за  кълбото на нашето плетиво. И нишката на мисълта  / обръчът с който плетем/ става крайна, дори кълбо да има. Ето, обръчът изневиделица се къса. От някакъв нахален Алцхаймер, например. Този  обръч краен, с прости куки  понякога безкрайното заплита, но недовършено оставя за щафетата потомствена, когато някой внук далечен, прашасалото от пътуване в далечност плетиво, от шкафа краен ще извади, нахлузил си да му е топло, крайността на бабините шарени чорапи, че дълъг и понякога дори най-често е студен и мрачен пътят към безкрая в целта на слънчевите нишки недостигнати, преплетени със звездни, лунни, неизвестен мохер от мъглявини далечни, избелени от млечни пътища… Да си признаем, пъстротата същността омайва до възхита, пресукана с поли нюанси сиво.

Протестът е безсмислица човешка, слабост препятствието сам да си прескочиш, в търсене да те повдигнат.  Затуй се учим на отскоци и прескоци. Безкрайното и крайното са нишки две, пресукани за якост. Но тези нишки майсторът с вретеното неравномерно си изприда: пресукано – вретеното е бързо завъртял, подремнал – рехава е нишката. Катурнал чашата си с винце – аленее, с катрана мацнал, за да не прогизва, амбозия умишлено разсипал – дъгата вплел неуловимо. Търкулнато кълбо се разропало.  Във възли стегнати и груби обърква нишката изящно равномерна. Но пък плетача майстор, оправдал неравно възлестото плетево, че видите ли, така превръща се в космически модерно. И ето го, от диамант по-ценно. Отегчени от преяждяне синчета мамини надяват го безцелно. Така безкрайното платно се озовало крайно върху гръб нехаен. И това се случва често с възвишените нишки.

Коренчето на дървото - мисли си плетачката – не е ли като нишките на мое ръкоделие , подобие мъничко на ръкоделието от вълшебникът творец. С дебели нишки правим си въжета за мостове да стъпим в световете непознати. С по-тънките се в люлка залюляваме - детски спомен, преди раждане.  От нежните изплитаме дантела, окото ни да радва. Най-фините са паяжинки , зареени в безкрая, но хванати за цвят на лотос.

Започва с паяжина коренчето своя път, проправян през тъма към дълбини, дори и за световното дърво нестигнати. Пробива твърдостта и на скалата с нежност, разцепена от умиление да стори път на борещо се, вдъхновено от живот, от непознато недостигнато плененото, растящо в порива си връхче и пътя си само създава. Изминалият път въже е по- мощно и от най- дебелото, мостовете държащо, защото жива нишка е. Когато с нишка жива  съдбата се заплита, от крайна, тя самопреде се към безкрая, обсебена от неизказаното свято.

А пък едно мишле за нишките от първи, втори… енти ред нехае и се върти до умора крайно в кръга безкраен на своята играчка. Но краят свършва след зареждане, а устремът напира към въртележката чудата, за да създава нови аксиоми.  Не броят на въртенето, загърбило линейност, е важно тук, а неговата разтегливост, с което  мишлето незначително, усеща ,че полита. А и парчето ластик е различно от парчето връв. Дали пък ластика на устрема загърбва точката на скъсване, когато премине моста към други светове? Дали боли при падане или дервишки мишлето ще превърне устрема си в сателит на тялото небесно за него отредено, след земния си дъх последен?... Въпроси крайни с отговори из безкрая.

И в заключение, но не на края, /защото той е видимо невидим/ плетачески съвет:

Не се мъчете много над заплетените нишки, в безкрайно време с кауза пердута. Крайното такова е завършек на дела започнати, в стойност някаква си олихвени.

В торба ги съберете и мекичко възглаве си спретнете. Те тайничко в съня ще се промъкнат, където Еврика не ще се плащи от Енигма.

 

Еврика промъкна се прибързано, преди да дочета до края. Или близнак е, като персоната ми лична. А пък една блестяща точка различно е далеч и също тъй различно достижима за коренчето и опашчицата миша.

Ех, че красиво и мъдро написан текст. Благодаря ти от сърце, че откликна така на текста ми, Емелика!

"...където Еврика не се плаши от Енигма..."

Превъзходно и прозорливо казано. Мъдростта и проникновението ти, подсказват идеята, че безкрайността може да оцелее от инвазията на крайното, като използва щафета от крайности. Чудесна и спасителна директриса-мисъл. Но особено ми хареса, че текстът ти, дори и извън смисловата си част, е носител на оригиналност и естетика. И понеже в него стана дума за стълба към небето, те поздравявам с нещо, което ми се струва, че вече е минало към фонда на класическите шлагери. То се намира на линка най-горе!

Релаксиращи петък и уикенд!

Провокацията беше твоя. От мен спонтанността. А стълбата си е за изкачване. Почнали сме, нали?

защото, заради "и"-то я приемам за множественост, а "вземам" възприемам като единичен акт.

Философска в основата, емоционално прешарена, цветна импресия. Плетеница от персонификации, метафори, символи на тема за крайното и безкрайността. Житейски конгломерат в математически аксиоми. Алюзия за мига и вечността, за тукашно-днешното и отвъдно-лемнискатното.
Прочетох с удоволствие и респект!
Поздравления, Емелика!

Ако не шарна емоционално, няма да съм аз, въпреки че Мисана ме провокира ментално.

Философията на ръкоделието... Или на живота, защото базовите принципи се съотнасят към всичко. Поздрави, вълшебнице!

Животът си е ръкоделие. Какъвто си го измайсториш, такъв ще го имаш.

Дадена ни е реалната възможност да сме сътворци на живота си. Но трябва да сме активни, за да реализираме тази възможност.

според възможностите, че с мъдростта често се стига да неразбиране. Трудно се схващат различните плетки. Лице и опако е къде, къде по-лесно. Какво му е хубавото да си в кюпа? Скука, блъскане и гъчканица.