Видях велики учители, преминали през времето, но не останали в отрязъците му. Виждах светлините на цветята, тревите и дърветата. Докосвах тайнствата на горната и долната земя. Като малка наивно мислех ,че всички виждат това. Мина много време, докато разбера, че не виждат. Виждам още цветовете на хората и цветовете на ароматите. Чувам мисли. Светът на хората е порочен, лъжлив, нечестен, егоистичен. Любовта я няма. Всичко е привидност, поза и тънки сметки, прикрити зад почтеност. Всеки иска да получи любов, но никой не посмява безрезервно и искрено да я излъчи. Когато я срещне не я разпознава, ограничен от незаложено самосъздаващата се черупка на егото. И тя, любовта кръжи пред затворена врата, прави усилие да изчака отварянето ѝ, докато изнемощяла си тръгва. Връща се в сърцето, което я е излъчило. То не може да я съживи единствено със своя си пулс и плаче. Само слънцето вижда плача му и окървавява залезите си. И слънцето плаче, защото любовта му не стига до хората. А те не разбират. Дори нямат време да го погледнат и се замислят над смисъла който им разкрива всеки ден по небосвода.

За бързащата река, хвърленият камък е лек смут в бурното ѝ течение, който тя скоро укротява.

Хвърлен в езерото, камъкът надипля притихналата вода в нови и нови кръгове, спиращи и чезнещи достигнали брега, но усетени от цялата огледална повърхност на езерото.

Вървя по невидимия мост от страни, култури, небродни земи и векове. Видими и невидими срещи и мигове преобразяват несподелените  мисли и чувства, белязани със странност за спътниците ми и мълчание, оставащо неразбрано. А любовта не е само сладко чувство, което идва и бързо си отива. Истинският обичащ, обича завинаги и най-много когато си тръгва или поема дълги пътища.

Гори ароматна свещ. Пламъкът се извива и рисува обсебващо ме видение. То се разгръща в жива картина. Картината се раздвижва и расте. Вгледана само в един, дори незначителен елемент от нея, той се превръща в нови , живи картини в движение, звук и багра. Опитвам се да запазя само нишката на първия рисунък от пламъка на свещта и да се връщам по нея към него - да избера новия му път или да изгася свещта пред неудобството да бъда различна и дамгосана с общоприетото схващане, че търсещия вселенското си присъствие губи разсъдък.

Покрай всичко се промъква пак същото – анатемосване за изречена истина и хвала за лъжата.

Ако си достигнал до възможността да чуваш своя ангел-пазител, ще си готов да вземаш спонтанни решения за себе си и да тръгваш по непланувани пътища в непланувано време. Тази странност в поведението, средностатистически алогична, засилва мисленето за анормалност на поведението в обявените му за норма правила, създадени за ограничаване и манипулиране, защото свободата да духа е плашеща с непредвидимото.

„Събрали сме се да си помагаме.“ – типично мислене за съжителство във втората половина на човешкото вековие. Но избираме ли  спътничеството? Човекът и кучето също са заедно да си помагат. Човекът храни. Кучето пази. Неписана договореност, съзнателна и доброволно избрана.

Искам ли животът ми да е бурна река, засилена към океана, който не ми е присъщ и неразпознаваем? Не изпитвам радост , не разпознала естеството и значението на  хвърления камък, изпратен на дъното с неразчетено послание.

Искам да съм езерото с тихите, спокойни и огледални води, които поглъщат и отразяват лъчите на слънцето , а всяко докосване до повърхността ми да създава красиво вълнуващи се кръгове.

Много мъдрост, истина и поука се излъчва от тях. Търсещият може да открие в тях много полезни стимули за духовното си израстване! Поздравления!

Сърдечно благодаря!

Отнесени от битието монолози.

Много си права, Емелика! Истината, както и любовта, не са от този свят. Само този, който не се плаши да напусне земния живот ще познае любовта.

Знам, че се базираш на определението за битие като обективна реалност ,съществуваща вън и независамост от нас. Но никой още не е дал всеприемащо се определение за него, въпреки, че мнозина са се опитали да го формулират, но всеки зацикля едностранно. Според едни, битието е всичко, я според други пълния антипод - нищо. Ако е всичко, значи нищо не може да бъде отнесено от него, защото го включва. Ако е нищо, то нищото притежава ли способността да отнася нещо? А освен материално битие, няма ли и нематериално такова? Освен сумарно общо, няма ли и индивидуално битие? Като отделна личност нямам ли собствено битие, което може и да не се подчинява на общоразбираемото , все още неопределено словесно битие? А в индивидуалното си развитие човек няма ли детско и възрастово битие и кой може да деде ясна граница между двете не анатомо-физиологически, а емоционално, духовно и ментално? И не стигаме ли така разсъждаващи за емоционално, духовно и ментално битие, до битие на съзнанието? Спокойно може да се твърди и обратното ,че съзнанието определя битието. Та нали има едно велико съзнание, което го е сътворило? Защо да не добавим и творческо битие? Не вървим ли по стъпалата на оная картина, където се изкачваш, а всъщност слизаш надолу?

Страхът е най-голямото зло. А човечеството е създало хиляди страхове. Страхът подчинява и обсебва. Страхът създава манипулаторите. Страхът ограбва свободата да си. Страх и любов са несъвместими. Затова и отвъд, любовта е разтваряне на синхронизирани същности. Тук злонамерените вмешателства пречат и може да се постигне само частично.

Аз също се хващам, че с излъчването на любовта, особено за безрезервната любов, нещо не ме бива. То и с резервната любов нещо куцам, пък камо ли и с безрезервната.

Понякога човек излъчва любов без да съзнава. А безрезервната е спонтанна. Не мисля, че има нужда от патерица.
Благодаря за оценката на коментара ми.