Събуди се рано и хукна боса по росната трева, осеена с пламъчета. Не, нямаше пожар. Поляната бе насвещена с минзухари – много, безчет. За малко да се спъне в него. Добре, че го видя навреме. Лежеше сред минзухарите, но не се чувстваше тържествено като нея. Беше тъжен, самотен, сякаш изоставен или захвърлен, овехтял.

-          Здравей! Ти кой си?

-          Перо.

-          Не си перо. Перата са от птиците. Ти нямаш крила.

-          Но може да ми е останала още някоя крилата мечта.

-          Мечтите са за хората. А ти си странна гумена кукла, цялата  олющена, сякаш от друг свят.

-          Не чу добре името ми. Казвам се ПЕро, не ПерО. И наистина съм от друг свят.

-          От кой свят?

-          От твоя.

-          Не е възможно. Щях да те познавам.

-          Възможно е.

-          Как така?

-          Понякога не познаваме най-близкото до нас и в нас.

-          Не те разбирам.

-          Аз съм до теб и едновременно в теб.

-          Съвсем ме обърка. До мен и в мен. Нещо което излиза от мен да си поговорим и после пак влиза вътре.

-          Почти така.

-          Много си странен.

-          Защото ти си странна.

-          Знам си, че съм странна, всички го знаят. Ще ми е приятно с още един странник. Дали ще се разберем със странностите си?

-          Понякога да, понякога не.

-          Кой ти даде това странно име?

-          Ти.

-          И това не е възможно . Щях да помня.

-          Хайде официално да се  запознаем. ПЕро – твоето друго Аз, което току що откри.

-          Как така? Ти си малка гумена играчка, а аз съм истинска.

-          Ще направиш и мен истински.

-          Искаш да имам раздвоение на личността ли и да стана още по-странна.

-          Не раздвоение на личността, а онова, което не познаваш в себе си.

-          За да харесам непознато в себе си трябва малко да го освежа. Много си слабичък и олющен. Ще те пребоядисам, но как да те захраня?

-          Стара душица съм – много пребродила и препатила. Слабичък съм, защото един шип ме проби. Нали съм гумен, пълня се с въздух.

-          Значи си въздухар.

-          Искаш да ме обидиш. Въздухари са балоните. Аз си тежа на мястото и за твое сведение когато съм здрав, т е. не пробит, никога не потъвам.

-          Извинявай! Но това е поправимо. Ще намеря дупчицата, ще те надуя и ще я залепя.

-          Чудесно! Пак ще имам самочувствие. Гледай само да не ме пренадуеш. Не ща да се пъча. Против естеството ми е.

-          Да не си се натискал в шипа на оная роза, да стане червена като в приказката?

-          Тайна. За сега.

-          Трябва да те разгледам добре, за да опозная другото си аз. Приличаш ми на клоун.

-          Такъв съм.

-          Еха! Обичам клоуните. Понякога и аз се правя на такъв, за да разсмея някого , когато е тъжен.

-          Естествено, нали аз съм ти.

-          Да, Но още не мога да свикна. Но пък е забавно. Никога няма да съм сама. И ще има с кого да си бърборя когато си поискам.

-          Определено.

-          Виждам, че си бил боядисан вертикално в два различни цвята – жълт и син. Защо точно в тези цветове?

-          Ти ме боядиса така ,но беше отдавна и не помниш. Вложи смисъл. Когато ти се прииска да грея като слънце и те топля, друг път да се потопиш в синята вода и се разхладиш. Жълтото е и земята по която ходиш, а синьото небето в което витаеш, като перо от птица. Името ми ПЕро е материализираното реене на ПерОто. Промяната на ударението му придава тежест. Играта с думи, променя смисли.

-          Ще оставя същите цветове, но ще променя и добавя някои неща. Нали може?

-          Разбира се. Това е твое право. Дори желателно. За да има развитие, си трябва промяна.

-          Вместо тези три големи разноцветни  копчета, които разделят и сближават земята и слънцето от водата и небето, ще нарисувам едно обединяващо ги горещо червено сърце. Съгласен?

-         Чудесно!. Вече чувствам как пулсира!

-          Другото, което ще променя са ъгълчетата на устните. Ще ги повдигна нагоре. Нека си весел клоун. Да има усмивки, вместо сълзи!

-          Хайде сега извикаме заедно, Любопитке:  Започват "Приключенията с ПЕро“!

Айде стига сте летяли из облаците, бе. Войни се водят, хора гинат и материална култура се разрушава, вие се носите из небесата; я слязте на земята, за да ви разбират хората.

По- добре апелирай за спиране на летящите из облаците рушители на материална култура и хора. Те също се носят из небесата и едва ли умиращите разбират докрай защо.
Ами облаците са си облаци. Едни летят за едно, други за друго. Големите и считащи се за мъдри играят на война, защото играта на война е по-интересна и доходоносна. Битието на войната въвлича всичко и то потъва в нея. Битието на войната е кауза пердута за човечеството. За спасението си то все измисля, вече не бункери, а нови начини за летене в облаците и над тях, бягайки от опустошената Земя. Играта на добро не е интересна, защото е по-детски наивна. Детското битие е различно и зрелият няма как да го разбере, ако не влезе в него и не смени играчките ,които убиват, с такива, които опознават света и себе си. Пък освен материална култура има и друга.
А ти защо изтри първия си коментар, преди блог.бг да го покаже?

Сякаш не е от този свят. Но може би в това е тайната на писането.

Поздравление, Емелика!

В този свят се преплитат много светове. Избираме си в кой да надникнем и попребиваваме в него. Като баба ми се иска внуците ми да опознават света според вътрешния си поддик, но да опознават и себе си. Те го правят с кукли, мечета ,животни... - разговарят с тях и не ги приемат за мъртва материя, а за приятел, с който да споделят детството си и откривателствата в него. Надавала съм ухо ,какво си говорят дъщерите ми под голямата баварска маса. И още по чудато стана, когато се пъхнах при тях и се вдетених. Детската логика е изумителна, необременена все още от внушения. За тях съществуват много светове, не само един и те пътуват из тях. Дали не са прави? Започвам "Приключенията с ПЕро", като ненатраплив поддик към себеопознаване, като разговор- игра на детето със себе си. Задаваш въпрос и си отговоряш, като осмисляш защо някой отговор най- ти е харесал, защото той е част от твоята същност. Така съм възпитавала децата си - измислях стихчета, приказки и истории, стъпвайки на реалност, която познават, но с фантастичен елемент, защото децата обичат вълшебствата и могат да ги създават. Веднъж примитивно създадени могат да ги развият като откритие пораснали. Всичко около нас е вълшебство за хората преди примерно век. Децата са го заложили в детството и сътворили в зрялост. Затова искам да заложа и търсене на себе си, залагане на развиващи се идеи, а не само фактологическо опознаване на света.

да станем като децата, защото само така ще влезем в небеснто царство.

така е. Детето е две в едно - и учител, и ученик. Трябва само да вникнеш в уроците му, скрити зад привидната наивност, а порасналият да излезе от егото си на знаещ.

...неволно си спомних за думите на Апостола: Ние сме във времето и то е в нас. Може да е глупаво включването, но това си помислих, честна дума.

Твърде похвално е за мен, че съм провокирала тази асоциация.

Светлини и сенки, партньори и противници... Все вътрешни.

и примиряваме. Нали, Земела?

Докъде това може да доведе? До спомен, приказка или стих? Тъмна, мъглява работа...

Истината може и трябва да се търси навсякъде. Тя не е предмет с конкретна топография и координати.

Преди да имам дете, не забелязвах децата, не ме вълнуваха. Но още първото дете ме НАУЧИ да го обичам... И всяко следващо... И се отплащат с обич. А обичта освен щастие, е и здраве...

Така е.