Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.01 14:04 - Дъх на горски теменуги
Автор: emelika Категория: Лични дневници   
Прочетен: 181 Коментари: 2 Гласове:
7



 Вярно е.  С очите си я видях. Подслоних се под скалата да не ме трупа снега и замрях. Също като нея. Облаците тъй се бяха разшетали, сякаш изхвърляха от долапите  всичките си бели парцали. Но не й пукаше.  Тръгнах на развиделяване, както обикновено. Мислих си, че съм единствената странница-слънцепосрещачка тук. И ето ти – не бях сама. На малката полянка, край големия завой на пътеката, водеща към реката, до единствения глог в средата седеше неподвижно тя, вперила поглед  отсреща, откъдето първите слънчеви лъчи се опитваха да си проправят път през раздухваните от вятъра игриви кристали, приседнала неподвижно към земята с протегнати една до друга предни лапки. Единственото животно, приветстващо изгрева! Януарското утро я покри с бялата си дреха.  Свършила съзерцанието си, отпусна бавно тялото си и стъпи на земята. Изправи се и с плавно, отработено  движение отърси  снега. И сякаш там грейна слънце. Промълвих – Слънчевата!  В следващия миг като че ли се разгоря огън. Поправих се – Огнената! Незнам как, но някак спонтанно тръгнах към нея, обзета от възхита. Тя усети и се обърна. И тогава видях очите й – ту слънчеви, ту огнени. Слънчево-Огнената ме погледна с дълбок, мъдър поглед и нетипично бавно, сякаш в нейн си транс, тръгна по пътя си. Аз по моя. Но той вече не беше същия. В белотата му грееха лъчи – вечно невинни и припламваха пламъци – вечно грешни.  Търсих се в нея.

Познавах я от преди. Познавах семейството й. Преди да я новокръстя, за мен тя беше Предпазливата. Поведението й винаги бе някак премерено. Него наричах Пухкава опашка. И той безстрашно, до безразсъдство я вреше навсякъде. Най-мъничката  си остана Остра муцунка. Само това виждах от нея, плашливичката. Телцето й все оставаше скрито  зад съборената плевня или стария каменен зид, зад ствола на голямата черница или купчината гниещи дървета.  Дори леговището им знаех –  дупка, губеща се в корените на стара дива череша. Крадяха си от купчината  ябълки под папратта,но само толкова,колкото им трябваше. Та така и се запознахме – покрай ябълките. Разглеждахме се, изучавахме се. Дори подадох на Безразсъдко  патешки фенер. Дойде и си го взе. Викна и женските с едно негово си пищене и се скриха за гощавка.

Мъглата не даде на слънцето да се покаже, но реших да проверя дали Огнено –Слънчевата пак ще го чака на същото място. Духна срещу ми един леден вятър  - връща ме. И свири ли ,свири: „Не ходи, не ходи!“ . Не го послушах и поех по следите на рано миналия ловджийски камион, та чак до големия завой. Нямаше я. Но когато се обърнах да си тръгна я видях. Изтръпнах. Висеше провесена на горния клон на глога. Снежинките се пързулваха по червените ледени висулки и бягаха ужасени от тях. Изравняваха  ямките от затрупаните вече „човешки“ следи. Върнах се на коловоза, очертан  от проходимото возило на убийци, но това не беше моя път и не можех да тръгна по него. Поех нагоре , към скалите. Потъвах в преспите. Реших - няма да се върна.  Мой път  ще направя! Сепна ме пронизващ вик. Вой като тоя дето удавих в гърлото си – мой и не мой. Беше Пухкава опашка. Не ме видя. Миг на страдание, в който нищо друго не съществува. Не трепваше. Всичката тишина на планината се събра в кръг. Пухкава опашка се изправи и започна странен танц – ритуалът на възкръсването. Не беше го виждал,нито чувал за него, но паметта на рода и вида съживи картини  и ритъм, идещ от най-съкровеното му вътре. Потропваше с предни лапи, тупаше с опашка и се от отместваше в кръг около глога с бездиханната.  Снегът спря да вали. Когато затвори кръга, танцът му бе нарисувал слънце върху снега. В средата му – жертвен олтар.  Издаде муцунка и сякаш духна в него. Лумна огън. Обхвана безжизненото животинско телце и го издигна нагоре. То оживя сред пламъците. Огнените им езици се превърнаха в девет опашки,които махаха за сбогом.  Мъртвото тяло висеше все така върху глога, сякаш нищо не се е случило.  Колко различен може да бъде огънят – изпепеляващ  или възраждащ, изтръгнат направо от  сърцето. Усещам го. Аз съм в нея.

Вече никой не идва да рови в папратта за ябълки. Остра муцунка не се подаваше от никъде. Само нощем Пухкава опашка оставяше следи  край местата където се криеше. Търсеше я. В дупката под старата череша никой не ходеше. Тръгнаха по други пътища. Старите вече не бяха същите. И аз по новия си път вървя. Сама си го отъпквам. Веднъж заобикаляйки големия завой, кракът ми пропадна в дупка и сред снега се разнесе аромат на диви теменужки – толкова силен, че нямаше как да не го позная. Погледнах в дупката и видях познатата муцунка, навряна на онова оголено място над опашката, познато като теменужена жлеза. Хормоните й разнасят този омайващо нежен, все още необяснен и тъй познат пролетен аромат, независим от сезоните. Вдъхнах го дълбоко, дълбоко, да го запазя в себе си. Вече знам тайната, защото аз съм нея – Слънчево – Огнената , вечно невинната и вечно грешната – Лисичката с девет опашки.

Елена Петрова

 



Тагове:   лични дневници,   emelika,


Гласувай:
7
0


Вълнообразно


Следващ постинг

1. lexparsy - Свидетел съм на дарбата ти да пишеш ...
26.01 12:12
Свидетел съм на дарбата ти да пишеш Елена,
и то така, че е тривиално да изразиш становище, даже и да си от хейтърите, които задължително ще срещнеш, ако от скоро пишеш в блога...
Моите почитания и искрена молба да продължаваш да споделяш…
!
цитирай
2. emelika - ...даже и да си от хейтърите
27.01 08:04
Пети ден съм в блока на блога - в партера. Мнозина чакаха асансьора и спореха кой е пръв. Една поетеса негодуваше, че не й отстъпват място - била много публична. Ще си вървя тихичко по стълбите с поздрав и усмивка към всеки срещнат. Хейтър Пейтър не ми е по сърце. Ако ще да ми се прище да критикарствам, то да бъде а ла Сент Бьов - да погледнеш с очите на другия, да синхронизираш пулса си с неговия, пък тогава да речеш що мислиш и тъй да го речеш, че на него да заприличаш, сякаш сте на едни кални бани или под един водопад. А за високата оценка - благодаря! Таланта и теб не те е подминал - снощи се разхождах из дворчето ти. Ще намина пак.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: emelika
Категория: Лични дневници
Прочетен: 23704
Постинги: 43
Коментари: 251
Гласове: 758
Архив
Календар
«  Ноември, 2018  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930