Разбуди се Балканът, разтвори шепи,народа си в тях да скрие. Ей там,на върха на кутрето му, заживя челяд с крилато име. Кихна Балканът и извор им прати, с жива вода раните си да измият. Още са там потомците. От тях съм – мъничките, но хвърковати, дето зимата си ще изстудуват и изгладуват, но по чужди земи няма да литнат. Бродих що бродих,върнах се. Коренът ме повика и издънките заръча да придърпам. Да се не пилеят хвърковатите, единни в кубратовата сила." Каква ти сила в кутрето, че и във връхчето му?" Не смейте се, че туй, що от прадеда си /хортуващия с планината майстор на гъдулки/ си знам, ще ви река: „ Всичко си има своя песен – и момата с менците, и воденичаря, и звънчето на Рогуша, камена и листето, пилето и облачето...И всички наедно пеят песента на живота – струните му опъват. Но само кутрето струните гали и само то, слабичкото, просълзява го. През кристалите на сълзата ни гледа светът .“
Две улички и накрая една напреки – наклонен триъгълник. Напреката стръмна и мъничка, но само тя с име – улица Калдъръмена. Така си я нарекохме. Води нагоре – до дома ни. Другите две си остават безименни. Тая зима на кутрето пет комина папълкат – по два на безименните и един на Калдъръмена. Нощем четири кучета пъдят елените, лисиците нехаят. Сняг над колени. Грейнало е януарското слънчице. Снежинките ,сплели пръстчета, се оглеждат из под тъканата няколко дена пелена сякаш някого търсят. Кого ли? Скришом погледнах през очите им. Отдоле, от към извора с кобилица на рамо, в пъстровезана бяла роба и с кожени цървулки, румена мома стъпя по калдъръма, а снегът се отдръпва пред нея – път и струва. Препълнените менци се поклащат ритмично, но капчица не пада и тихо звънят. Водата ли е, менците ли са или тежки пендари? Китката от косите открадната. Мина момата като пъстро видение. Снегът след нея отново калдъръма затрупа, но запомних шарките – в шевица на моята роба ще ги извезвам в лютата зима, за да греят слънцата и се множат житата. Пита да има, на бъдник да я изпечем, морен пътник да нахраним. Звънът на менците подема далечна песен, идеща издълбоко, сякаш от недрата на Балкана, от самото му сърце и звук от дъх върху орехово листо я донася до мен – цялата. Ще ми се да ви я изпея, но тъй стегна гърлото ми, че и без стон останах. Веднъж чута, тази песен не се забравя. Помнете я! Миналото с тебеширена гъба върху черна дъска не ще изтриеш. Не учи от претъкмявани буквари, детко! Слушай сърцето на Балкана! То ще ти разкаже Истината! Истината за кутрето и всичко що пазят в шепите си планините – дух древен и душа необятна -български.
Елена Петрова
Хехе, Елена отговори докато се наканя :-)
Темата за връзката между думи и разбиране е дълга…Не само ако сме имали късмета да седим край камината и да причат старите, а и ако смислено сме ги прочели и търсели… етимологията и смисъла на „старите“ думи носи повече разбиране…
А и само и само тогава може от виждането и спомените на „старите“ да разкажеш една такава история…
Комплименти Елена
П.П. Аз преди няколко месеца, по повод един подарък на дъщеря ми, и разказах Кратки истории и за другите пръсти... Убеден съм че ти можеш по-добре!
Ако ти трябват кратки и саркастични... искам да забравя че ги пиша :-)
Явно имаш добър пример, който спомняш и развиваш.