Тази есен тръгвам на училище. Още от сега ме наричат първолаче. Звучи ми като малаче. Ще се въргалям в буквари, читанки и сметачки. Вече имам учебниците, за да ги разгледам през лятото. Възрастните понякога са много странни в мисленето  и действията си. Първо: Защо трябва да се започва учене на есен, когато природата се подготвя да спи?  Част от природата съм. Значи ще се подготвям да спя. Виж, ако започвам да уча напролет, всичкото знание ще избуява и разцъфтява за мен. Но кой ме пита. На тях така им е удобно. Второ: Отдавна мога да чета, пиша и малко да смятам. Не оставих нашите на мира докато не започна сама да разбирам какво крият книгите в голямата библиотека. И докато другите учат буквите, май наистина ще спя. Трето: Прочитам  името на един от учебниците – „Първокласник смело крачи напред към трудните задачи“ . Лелките дето са го писали много искат да ме впечатлят с римите си. Е, с мен не се получи. Че кое дете като чуе за трудна задача с радост ще се захване за нея? Но ако го извикат за игра винаги ще е готово на мига за нея. Много е важно как ще повикаш детето. Не знаеш ли , питай  директно какво и как му харесва. Макар и малък, човек е все пак. Стига им да знаят тия три странности. Изобщо не вярвам, че ще ги отчетат за странности. Още  по-малко вярвам, че ще ги поправят. Ще махнат с ръка – детски капризи. Така да е. На мен пък още от сега училището не ми харесва, защото ми налага трудност. Обичам да олекотявам товара си – по-лесно се носи.

Наближава рожденият ми ден. От мен скришно вкъщи няма. Видях си подаръците.  Сега съм сама. И понеже още не са опаковани с панделка, си ги разглеждам. На този от татко върху кутията пише „Абака“. Изобщо не знам какво е, но баща ми обича загадъчните подаръци. Ще разбера как се играе със странната играчка и когато  тате ми я подари, ще се престоря, че я виждам за първи път, но за изненада ще му покажа, че се сещам на мига как се играе с нея. Майка ми е зашила възглавничка с къдрички и бродирала слънчогледи. Много ги обичам, защото съм се родила в слънчогледова нива – толкова съм бързала да опозная  света и бързо съм стиснала първото, което е докопала ръката ми –  коприва. Сигурно за това много обичам да я ям. Не пари да я бера. Това е едно от чудатостите ми. Тате каза, че съм получила моментален имунитет. Трябваше доста да ми обяснява що е това имунитет, докато го схвана. Дори започнах експериментално да си създавам имунитет срещу неприятните неща. Не винаги успявам, признавам.  За възглавничката знам отдавна. Мама бързо прибираше ръкоделието си, щом се появя. Нямаше как да го оставя невидяно. Дори следях напредъка ѝ.

Често ми се случва, когато много размишлявам за нещо, като заспя да го сънувам. И нещото започва да ми разказва за себе си.

Така стана и с неподарените  още подаръци:

Абакът и възглавничката си лежаха един до друг в очакване на съдбата  и предназначението си. Абакът беше твърде замислен, а възглавничката лениво се прозя, защото никой не се възхищаваше на слънчогледите ѝ , а и те колкото да извъртаха шийки, не виждаха слънцето.

-         Хайде да се опознаем докато чакаме в тъмното. – предложиха слънчогледите.

-         Разумно – отвърна с търкалящ глас съседът.

-         Имаш странно име, не сме чували такова.

-         Странно за вас, защото не ме познавате, за мен нормално. „ Апчих!“

-         Олеле, напраши ни слънчевите роклички!

-         Извинете, ни исках. Прахът е от първото ми име – Абах, което си е плочка с прах.

-         Навярно си много древна плочка?

-         Толкова древна, че не познавам цялото си родословие. Дедите ми се изгубиха преди осем хилядолетия. Прахът по мен е разпилян изситнен пясък върху който са издърпвали браздички  и редели камъчета. Древните  гърци ме нарекоха Псифос, от думичката  им за броене псифофория – подреждане на камъчета.

-         Ти сметало ли си?

-         Да.

-         Можеш ли да преброиш листенцата на слънчевите ни роклички, тичинките и колко ще са семенцата ни?

-         Мога. Но най-вече мога да ви науча как сами да ги броите.  С мен ще мислите уникално, защото обучението трябва да изпреварва развитието, а не да го догонва. С мен може да постигнете шест нива на развито мислене, за да стане то кристално, без излишно натоварване, на игра, с много любопитство.

-         Еха! Да започваме, докато сме още заедно. А после ти ще полегнеш върху нас, за да сънуваш слънчеви сънища, приятелю наш Абак.

-         Ще повикам едно любознателно момиченце, да ви учи, а вие слушайте внимателно. Запомнете- с мен се решават не само математически задачи, а всяка математическа задача, решена или не, може да бъде обяснение на нещо още непознато и непостигнато. А когато не съм под ръка, затворете очи и ме извикайте във въображението си, за да решим заедно поредната задача.

-         Вече сме нетърпеливи да играем на решения с теб. Започваме. Хайде момиченце, разкажи ни как?

И момиченцето от съня заговори: " Абах, абак, абакус!  С теб псифофорията става еуфория..."

 

 

 

Радвам се да те видя, сигурно си тръгнала на училище още през зимата ;) - нямаше време за тук! Прекрасна пролет да ти е!

Интересна история, сетих се за момиченцето, родено сред слънчогледи...още по-интересно е, че имам такава възглавничка! С бродиран слънчоглед! Абак обаче нямам и не съм виждала! Засега го разгледах - май съм виждала, баба ми имаше дървено сметало, даже сякаш ме уе учила да смятам...нещо ми се мярка в паметта...

На училище съм ката ден. И задачите дневни повече от 303. Като сколасам, което рядко се случва, защото една задача близни с други, наминавам и тук.
Абакът е полезна вещица. Развива едновременно двете хемисфери, нещо което съвременните мозъчни кокили не умеят - задоволяват се само с лявата. Но това е малко по-дълго обяснение. Да не става досадно.
Коприва , лапад и други зелентии си имам цяла зима в оранжерията. За тях не съм петимна. Сега вдишвам дълбоко цъфтящите аромати и бездумно се омайвам...

До есента има още половин година. Потичай през лятото на слънце, поиграй и наесен с песен.
А на мен чантата ми я купиха чак за втория ден. Първия ден отидох на училище с торбичка.

Припомняш ми моя първи учебен ден. Дядо ми, шивач , беше зашил и торбичка, и чанта с джобчета с капаче, закопчавано с копче. Познавах само галошите. За училище получих и първите лачени такива, с каишка, да не се изхлузват като тичам. Бях много горда с тях. Като станах в четвърти клас, баща ми даде неговата кожена чанта, в каквито едно време мъжете носеха документите си. Първите три класа учих на село. Бяхме 18 деца от първи до четвърти клас в една стая. Имахме уникален учител. Всеки час минаваше съпроводен с цигулката му, като допълнение на думите. а когато се занимавахме сами, свиреше тихичко. Едни пишеха, други смятаха. Който се разсее получаваше почукване по главата с лъка. Никакви караници, както после беше в града. Всички рисувахме, пеехме и тичахме навън за физическо. Понякога часовете ни минаваха по пътеките в гората... В четвърти клас заживяхме в града. Само четвъртокласниците бяхме 4 паралелки. В моята А- 44 ученика. Дворът беше пълен с деца и много учители. Селянчето се чувстваше като изгубено... Но когато отидохме в парка познавах цветята, тревичките и дърветата, а другите не. Селянчето намираше себе си....

Много ме замисли повествованието ти. Как да преброяваме дори само тичинките на всичко що има тичинки. Изобщо броенето е възможно само по отношение на бройното. А с неизбройното как да постъпваме. Явно Създателят е решил този проблем, а ние все още не. Удивлявам се на удивителната лекота, с която пишеш за сложните неща. Поздравление!

Получих я, Мисана! С целувките на снежинките и ласката на танцуващите бели цветове... Неизбройни!!! Как да постъпя с тях? Благодаря на избралите да ме докоснат с нежността и непознаваемостта си. Изпращам на недостигнатото неизброимо бликаща обич.

Наслаждавам се на уменията ти!

Мислите обичат да се багрят с красиво чувство, щом са искрено чисти.