Прочетен: 2670 Коментари: 12 Гласове:
Последна промяна: 01.03.2018 19:18
Започвам направо, без витиевати слова.
Не ще отгатнете какво правя.
Дъвча сланутък. Сама го отгледах. Навярно не всички откраднати шушулки са били празни. Много време го дирих по поляни и чукари. Няма го и няма. И как ще го намеря като съм тръгнала с раница на гърба. Защо ангелите да ми дават от своя хляб, като си нося човешкия. Само дето с тоя от моята торба не ще заситя и двама закусвали преди пет часа лакомници, камо ли деветима яки мъже не яли пет дена, изтощени в бродене из Рилската пустош, както стори Йоан с царските люде, та и половината хляб остана.
Всяка различна реалност извън рамките на собствената духовна и интелектуална ограниченост обявяваме за чудо или небивалица, още повече ако е в разказите и легендите от вековете. Но идва време когато чудото става с нас. Като оцелели от токов удар сме. Онемяваме. За нещо не си дадохме сметка. Едва тогава се замисляме кой хляб да изберем. Понякога замислянето е докато си стъпим на краката, или поне мислим, че сме стъпили и пак се потапяме в същото русло с недоучен урок.
Могъщата Вавилонска кула се срути, та нашата ли ще оцелее. Как духът ми да полети като птичките, които не мислят за храна, но успяват да изпеят най- хубавите си песни в земния миг, че и потомство да наспорят?
В криворазбраната си отдаденост към все недоволното от презадоволяване потомство оставихме душата да плаче за своята несътворена песен, а после се питаме защо все нещо я мъчи.
Бележникът със задачите на деня – препълнен.И все неотложни. В графика няма отделено време за молитва, време за творене, време за мълчание в което „да живеем със себе си, подобно на кедър“, както призовава безименният животописец и да не приемаме никого, тъй както Пустинникът Рилски не се срещна дори с царя, за да не пристъпи свещения обет на мълчанието. А ние не можем да откажем клюкарските брътвежи на съседката от благоприличие. На какво благо прилича това? И за кого е благото?
Искам да отправя думи на възхвала към великия българин от който ме делят векове, но не бих могла да се меря с поетичното, дълбоко трогващо вдъхновение на средновековния творец, пожелал да остане анонимен пред чиято искреност на изблиците се прекланям. Ако всичко друго от този изключителен живот е непостижимо, то нека поне по-често си спомняне за заръката в Завета на Българския Ангел, бдящ над нас и да не забравяме да изричаме: „ Господи Исусе Хрисе, Сине Божий, помилвай мене грешния!“
Питат ме: „Не се ли страхуваш да бродиш сама в планината?“
Загубих някъде страха си сред човешките ужаси, а и полегналото дърво ми е по-удобно от писалище. Понякога вятърът си играе с листите на тайната книга, която господарят на природата усърдно пише. Успявам да прочета по нещо, уви не винаги разбираемо. Езиците непрекъсната се сменят – птичи, тревен, скален, облачен със всичките им лингвистични подгрупи.Дори успях да разговарям с костенурка. Мъдро създание. Не знам как се получи. Навярно от сланутъка.
Расла съм в балканско село. Нося скитническия дух на дедите си. Но отшелникът в мен...? Тръгвам. Бродя. Връщам се. Винаги се връщам към илюзията на нещото, наречено дом. Връщам се към вербалното общение и към мъдростта на епископ Козма за esprit laique.
Мирски дух!
„ Не начевай нищо свръх силите си и не се отдавай на леност!“
Мирски дух. Моят дух. Божи дух.
Пребивавам в средата. Това царският път ли е? Път на примирение със света и преклонение пред Бога? Нито ад, нито рай?
Оправданието – имам път!
Смисълът – да вървя!
Пълнотата на битието – да не спирам!
Вървя по твоите пътища, закрилнико благи. Вече съм там къде Осенево. Измолвам прошка за бащата на Лука. И за всички бащи, неразбрали синовете си. Чакам мисъл да ме осени. Почивам, Присядам. Пред мен – вкаменената змия. Едва я познах. Цялата нащърбена. Всеки открил я си откъртил люспица. И за мен останала една. Прибирам я внимателно. В моя асклепион ще я положа.
Продължавам. На Въртопа съм. Настига ме буря. Пропастта кънти пред мен. Пороищата я поглъщат, а после се давят в зловещото й бучащо гърло. Поглъща камъни и клони. Колко му е да погълне и мен. Вместо страх – възхита! Сама си се чудя. Една шипка ми пошушна, че това е царския път и ме върна на себе си. На сигурно съм. Няма по-царски пътища от тези, които помнят стъпките ти ,Светецо. Не търся домът ти – пещерата под планината, защото не съм поканена. Знам, там е прибежище на богоизбраните, които отварят входа й със светлината си /нещо което спелеолозите не искат да научат/.
Бурята стихна .Гледай ти! Някой запалил огън. Пушекът му нагоре, додето погледът стига. Дими и шепти. Ей там, на върха, шатра разпъната. Сам цар Петър в цял ръст! За него е посланието. Да не съм любопитна.
Чакай! Това не беше ли X –XI век! Какво от това. Измеренията на духа следват други закони, и други следствия.
Ето я и дъгата – сияние след буря. Ако се боим от бурята, как ще разберем сиянието? Всичките цветове са пред мен - в завета на Бога , като пулсираща арка. Кани ме да мина през нея по пътя към истинския дом – необятния, необозримия, вечния дом на Духа!
„Радвай се, светла моя Денница!“
Планинският светилник не е угаснал цели десет века! След Лука те намериха много момчета и с теб възмъжаха. Вървяха и вървят по най-светлия път с твоето има в молитвите си за человеците.
„Радвай се ,Слънце в рилската пустиня!“
И днес вощеници горят там, където си се на Бога обрекъл и обител с твоето име съградиха. Радвай се, защото живеят и пребъдват със завета ти . Прегърни ги всичките с твоето „Чедца мой!“, най-благии и любящ Бащице измежду нетленните смъртни!
Радвам се с теб, но не мога да остана. Такава е орисията ми – да се връщам. Зърното расте където е посято. Не всичките му плодове пренасят полза и не от всяко хляба насища. Понякога измръзва зиме, а пролет изгнива. Понякога малкото стръкче, не събрало сила е смазано. Понякога слана отронва цвета или червей прояжда плода му, но от Завета си знае: „ Божията сила в немощ се показва съвършена.“ С нея то, малкото зрънце, носи силата на мирозданието и шанса божите пратеници да го посеят на най-невероятното място, според службата му, както сланутъка.
Но може и извор да си. Ако затвориш водите около себе си, с езерната си чистота ще си огледало на небето. Ако заслизаш от планината и се слееш с другите извори, ще придобиеш мощ. В дъждец и роса земята ще поиш и радваш. Пази се в мътен порой, помиташ всичко след себе си да не се превърнеш.
Огънят те мами. Но кой – пламък, светилник или пожар?
Изборът е твой. Небесният Владика предлага, не налага. „Който желае да дойде след мене , да отрече сам себе си от всичко, да вземе своя кръст и да ме последва като остави мирския свят.“
Свети, Свети, Свети Йоане – ти бе първият български избраник да го сториш. Не се поколеба. Не се отказа. Подвиг е. Велик.
Другото е мълчание...
Амин!
Елена Петрова
ХИБРИДНАТА ВОЙНА И МАНИПУЛАЦИИТЕ ВЪВ &qu...
Европа е против своето коренно население...
Изящно - преплело във филигранни слова трепетен възторг, почит и преклонение с умиротворение и размисъл.
Публицистично - имплицитен диалог със Светия отец Йоан и със сенките на предците - с великата Рилска пустиня и с пустинята в нас... За толкова много- и тъй важни неща!
За зърното в душата, отсято от плявата, и за сланутъка в шепата по Божия промисъл.
За вощеницата и за змийската каменна люспица, за извора в нас - залог за битието ни българско от век във век.
За бурята и за неотклонното сияние след нея, за живота и успението - много мъдрости в малко думи!
Благодаря ти, Емелика!
Честита Баба Марта!
Здраве и благоденствие на тебе и на твоите близки!
Прекрасно пътеписно, познавателно, емоционално, наситено с любов, възхищение, благодарност и благослов творение!
Ще идвам винаги в страничките на това великолепие, което сътворява светлата Ви поетична и търсеща Душа!
Поздрав!
А премълчаното, дълбокото, се долавя чрез духът. И точно то се вклинява най-дълбоко.
Посред думите ти има светло мълчание. Изковано от ударите. Утвърждаващо. Забравянето на себе-то - най-висшата свобода. Когато очите ти, душата ти, умът ти се устремят и вникват отвъд теб самия. И достигат Небето, Истината, Твореца, Смисълът.
Очаквам с нетърпение следващите ти редове!
Не мога да намеря и е излишно да търся по-добри думи от donchevav.
"Рефер"... точно пък ти, магьосница на слово...
Разбира се че го казвам приятелски... човек има нужда да си изпържи яйца и да чуе новините ...
Очаквам следващото ти послание :-)