Мислите за опората тръгнаха със засяването на фиданките - 43 тази есен. После заваля.  Благословия е.  Предишните вече и плод  дават. Само едно дръвче, посято преди 4 есени се инати – на всичко. Първо се разсърди на забития за опора кол – дърпаше се от него и се кривеше. После и на мен.  На другата пролет гледам, пречупило се над горната връзка, а отдолу напъпило ново клонче. Помислих, че не харесва салкъма и му избрах стройно и гладко осеново другарче. Същата работа. Сили се да се махне, огъва се докато се пречупи, но му се живее, пуща клонки по долу. Разбрах, че не иска опора и го пуснах да си расте както си ще. С другите хортувам - поклащат разбиращо листенца и цъфтят. Въпросното гордо и заплашително вири отчупени шипове. Вече няколко пъти съм си патила от непоискано добро и все не си научавам урока. Усетя ли нечия беда, хуквам вместо неговата неволя, а не бива. Но като не ме сдържа отвътре. Не стига хората, дето не разбират, ами сега и дървото.  Шушна му: „Няма да те облагородявам!“ Пък то ми се хили беззъбо, т. е. безклонно: „Себе си облагородявай!“ . Вързах му се. Замислих се за благородството, че и за опорите. Благородно ли е да има опори? Уж да, но това дръвче  иска само да се бори с вятъра и стихиите. Иска да вярва на своята вътрешна опора, каквато несъмнено има. Дали не е по-мъдро от другите? Дали не е знак да се замисля за своята вътрешна опора? Свикнали сме да разчитаме на опора отвън,  пряко и косвено. Загубилите я често рухват от неверие в себе си. Не смеят планински хребет да изкачат, ако го няма онзи екзохребет ,който ги е подпирал. Това ме накара да се обърна към изконния си ендохребет. Като се вгледах разбрах колко малко го познавам, как не винаги умея да разчитам, дори подминавам посланията му. А той е толкова силен, колкото и потаен – моят все още гъвкав стълб  с който копая дупки, бягам с кучето, кося тревата и режа дървата за зимата, редя градинките и понякога си танцувам. Може би и вие малко познавате своята си вътрешна опора. Затова ми се прииска да прелистим страниците и  заедно.

Следва…

 

Да, от опора се нуждаят децата (фиданките) и слабите.

Трябва да изграждат и вътрешната сила. Понякога и детето, и слабия са опора за силния.

Според скромното ми мнение Могъщият Дух, Който Бог Е вложил от Себе Си в нас, човеците, неговите любими деца, е нашата вечна, вътрешна опора, а процесът Живот тук, на Земята, е училището с класовете, през които преминаваме, за да познаем и осъзнаем силата на тази вътрешна, Божествена опора и да я приложим в израстването си.

Не с преходната, а точно с вечната си вътрешна опора се възправяме, израстваме, дори възнасяме. Но докато се научим да се опираме на нея, тук на Земята, си служим първо само с преходната, после с двете. Затова е добре да опознаваме взаимовръзките и взаимопроникването им.

Човек трябва сам се познае!
Все пак по-добре е на по-слабите да бъдем пример и опора !
Мен цял живот са ме пазили и подкрепяли и по-лесно се живее така.
Мисля , че сама със собствени усилия щях да направя много по-малко и нямаше да съм това , което съм сега ! Затова се опитвам да осигуря уют и комфорт на моите , за да се справят със своите предизвикателства.
Човек може да отиде много по-напред , ако е подкрепян , а може и да не отиде и да тъпче на едно място ! Според зависи!
Всеки си има своя съдба и свой избор , който определя живота му такъв , какъвто си го иска ! А ние отстрани само можем да служим като амортисьори , за да омекотяваме ударите , които животът нанася !

Но ако все самообречено отбиваме ударите на потомството си, то как ще придобие сила. Комфортът и уюта си имат свои подмоли. Значима е не стихийната, а осъзната подкрепа, дадена в точното време и място.