Беше мой учител. И приятел на баща ми. Запознали се в театъра. Възрастния човек участвал в масовките и помагал на художника, сред хора да е. Учеше ме да рисувам на добра воля, най-често в дома му – апартаментче на третия етаж с две стаички и кухненски бокс. Живееше сам с картините и струнните си инструменти. Беше лютиер, с множество международни награди. Голямата стая – картинна галерия. Нямаше празно място по стените. В средата маса с подпрени от всякъде множество картини. Вече не рисуваше. Казваше, че зрението му е друго . Боите не светят.  Не светят след загубата на съпругата.  Тогава не схващах много как така боите не светят, но сега разбирам отлично. Трудно се отърсваш от сенките на тъгата. Правеше цигулките си с едно такова необяснимо свирещо чувство. В малката стаичка - русенско легло, стол, маса, шкаф за дрехите и остъклената част от библиотечна секция, откъдето надничаха цигулките. Тези нежни девици отстрани, изправено като страж  пазеше виолончелото. Според майсторът им те били бъбривките, а то било той.  Спират препирните само да чуят влюбения мъжки глас. Всяка искала да му се хареса. Такива били цигулките – кокетки, горди с първенството си в оркестъра. А звукът на виолончелото, според най-добрите майстори се доближавал до мъжки глас. В бокса до прозореца,  ниската малка масичка и детското столче бяха лютиерската  работилничка. На един рафт инструментите, повече от които ръчно правени. Такива миниатюрни ренденца никога никъде не видях. Рисувах в края на голямата маса също до прозореца , а в отсрещния ѝ ъгъл това което редеше да рисувам, така, че поглеждайки от време на време да вижда до къде съм стигнала. Непрекъснато ми говореше. Разказваше забавни истории и усмивка озаряваше нашареното вече с дълбоки бръчки лице.

 Все искаше да ме учи да правя цигулки, но се инатях с убедеността ,че това е нещо твърде специално за една ученичка в гимназията, че за него се иска дарба и т.н. оправдания. Но той не ме оставяше на мира.

-         Добре де – ето ти  длетата, ето и парче липа, меко дърво, нежно, издялай нещо. Прадядо ти е държал длето. Дарбите на трето поколение ходят.

И така длетата ми станаха интересни. Години по-късно си ги спомних и запалих по дребни пластики. Още ме е яд, че не опитах да докосна тайната на цигулките му. А си имаше само свои тайни в този майсторлък. Лакираше ги с много специални лакове, които сам правеше и само той знаеше съставките. А и всичките бяха везани от него. Друг това не го правеше. Наричаше везмо изящните инкрустации по тях – все различни. От хора с опитно ухо съм чувала, че инкрустираните струнни не звучат добре, инкрустацията отклонявала звука. Но при неговите цигулки беше точно обратното – придаваше им индивидуалност. Последното пък беше мнение на специалисти от чужбина.

Веднъж нарочно се запътихме към язовира – хубава природа, вода – там да си открадна нещо. Така наричаше рисуването – откраднат миг.

-        Трябва да рисуваш само което душата ти иска, тя не случайно го иска. Смисъл си има. Може късно да го разбереш, но има, разкрива се когато най-не очакваш. Затова кради си на листа или платното миговете, които вълнуват.  Напред към водата! Водата най-трудно се рисува. Като живот е – тече. Ти си рисувай, аз ще се поразходя до другия бряг и ще се върна.

-         От къде ще минеш? Язовирът е голям да го обиколиш, а да преплуваш далече.

-         Хе-хе! Няма да обикалям. Ще карам направо. За плуването – никога не съм плувал. Не знам как. Ще си го прецапам.

Недоумението ми премина в удивление, когато се съблече по бански и наистина започна да върви във водата.  Не в изправен ръст. Потъна до кръста и докато беше наблизо виждах как мести крака под водата сякаш си върви по твърдо и си помагаше с ръце, загребвайки  като с гребла. Нищо не нарисувах. Изгледах го как стигна до другия бряг, помаха ми и се върна. Имах хиляди въпроси, но не знаех как да ги задам. Той сам ми отговори:

-         Чудно ти е, нали? Приятелите дето знаят, че не потъвам, казват: „Ти не си наред! Това е ненормално!“ Пък аз им отвръщам , че за мен е нормално, следователно те не са наред. Приятел с познати в Медицинска академия ме заведе в София. Една седмица ме изследваха - всичко ми нормално. Пък аз – ненормален. Те нормални ли са с изводите си?  Ненормалното нормално. Това съм бил. Така и не разбраха защо съм като шамандура във водата, защото ако не се движа, мога да стоя колкото си искам на едно място. Дори във водата е по-лесно , отколкото на земята. Дадено ми е  да рисувам, Мара Чорбаджийска ми беше учител в гимназията, Чудомир приятел - казаха да си рисувам както си зная, че няма какво да ме учат. И да правя цигулки ми е дадено. За тях сам съм се учил. Никой не ми е показвал. Крадях занаята в „Кремона“. За мен занаят не е правилно. Изкуство е, защото влагам от себе си в дървото. И то усеща. Чак се сливам с него. Първо гледах цигулките , после ги пипнах, посвирих – получи се. Каквото съм учил в часовете по музика – това е. И с водата е така – дадено ми е. Защо? Не мога да кажа. Нямам отговор. Рибарите ме наричат Непотъващия.

-         А ти защо нищо не си откраднала?

-         Гледах теб.

-         Мен да беше откраднала. Нищо. Другия път ще ме откраднеш. Не задължително във водата. Много хора съм изрисувал , а мен никой. Искам ти да го направиш  - можеш, защото ме чувстваш.

На един мой рожден ден, влязохме в галерията му специално. Чудех се защо е специално – влизах да гледам картините когато си пожелая.

-         Избери си. Която ти хареса.

Всички ми харесваха, но една по-малка, не на най-видно място, досами вратата ме притегляше особено. При влизане се спирах да я поздравя, при излизане да се сбогувам. Другите картини може и да са завиждали. Вътрешно усещане, какво да се прави. Вниманието не винаги е към най-красивите. На тази малка зимна картина имаше едва забележима пътека в снега, губеща се нагоре към върха на планината. По нея още по-малко забележим вървеше човек с едно връхлитащо като силната буря, превиваща клоните усещане, че още миг и ще го повали. И се спрях пред нея.

-         Нее! Всяка друга, но не тази. Тя е последната.  След нея не рисувам. В нея са чувствата ми, когато току що изпратих жена си. И не от сантименталност не ти я давам. Млада си. Има да те преследват твоите стихии, моята не ща товар да ти е. Аз ще ти избера.

-         Ето тази – Балдуиновата кула. Нещо в легендата ми заприличва на живота, които ти предстои.

-         Каква е легендата? И какво ми предстои?

-         За легендата сама ще научиш. За другото –  да не съм врачка. Айде, взимай си кулата и бърже у вас, че ни чака гощавка.

Много часове бяхме заедно с несвършващите  разговори. Душеприказчик. Видеше ли тъга в очите ми,  като се вгледаше с безкрайно благия си поглед, ме разчиташе на часа. Вземаше виолончелото и  заговаряше с него.  Звуците ме разплакваха. Навярно цигулките много са ревнували. Често грабваше една от тях, а тя като извиеше глас, започвах да рева като магаре. Друг не ме е виждал да плача. А имаше защо. Имаше. Само той знаеше.

-          Пусни ги да се търкалят. Тежки са тия сълзи. Държиш ли ги ,ще те удавят.

Понякога изобщо не рисувах. Нито дялках. Просто ходех при него да си поплача, да ми посвири. И неговите сълзи не веднъж съм виждала, които като мен от другите криеше зад вечната си приветливост. Изливаше ги пред снежната картина и изплакваше с цигулката правена за внучката, която не виждаше.

-         От както дъщерята се омъжи не е същата. Не общуват. Саможивото живеене не е живее. Затворени птици в кафез.

Видях само веднъж внучката и дъщерята. Странни ми бяха във всичко – облекло, говор, поведение… И онова натрапливо усещане ,че някой нещо им дължи. Но знаех толкова малко за живота, за да го разбирам що-годе правилно.

Не можах да го открадна.  Пазя го в сърцето си – моя удивителен учител по рисуване и човечност – чичо Данаил Аврамов.

Беше февруари. Валеше сняг – като сега. Той пое по губещата се нагоре снежна пътека, преследван от стихиите на неспокойната си душа към върха отвъд . Сам.

 

 

 

Има такива шамандури. Аз във водата съм като палешник.
Имала си интересни преживявания.

Подейства ми много вдъхновяващо и облагородяващо...
Нека душевната ти светлина никога не те напуска!

Разказчето ми хареса много, напомня В.Пасков. Което е дадено от Господ, никой човек не може да го вземе и да го присвои. Ако не е фикция защо не покажеш някоя рисунка тук?

Не съм чувала за други у нас. Но не съм и търсила. По света навярно има. Исках фокусът да се насочи не толкова върху интересното на преживяванията, а към това как развитието на даденостите, разширяват душата и издигат духа. Всеки има своите дадености, да се вгледа в себе си, да ги открие и им се посвети. А за тази изключителна личност, останала в забвение може още много да се разкаже. Баща му е ваел камъка, а неговите братя - резбари от Дебърската школа. Разказвал ми е дългия път до създаването на този лак. То е едно опитно- научно проучване. В тефтера за него имаше и куп формули с химични групи оградени с различни цветове.
Друг тефтер беше пълен с изчисления за цигулките, трети - с рисувани инкрустации, друг с общи отметки. Правеше и китари, но не използваше царги както в "Кремона", а си имаше своя технология. Но от там са му поръчвали да прави части за струнните инструменти. Една негова китара беше спечелила на конкурс извън страната първо място - не помня къде. Но истински голямата му мечта е била да прави самолети. Затова започва да работи в завода за български самолети "Капрони". Много неща ми се губят, но си спомням за самолет когото наричаше Чучулигата. Ех, как грейваше! Дали е имало такъв или той му е дал това пеещо-летящо име, защото е работил над него не знам. Не ми е идело на ум да си записвам разказаното.
Хрумна ми, че твоят палешник може да улови работа в производство на ориз.:)

Благодаря! За мен това въздействие е най- ценното.

То не е разказче, а спомен. Февруари и виелицата навън ми го напомниха. Къде видя фикция тук? При мен другаде я има - колкото щеш. Омесвам я с реалността. Нарочно. То си се разбира. Но тук не!
Не съм заснела рисунките на Данаил Аврамов. Тогава нямах и фотоапарат.
А Балдуиновата кула е при дъщеря ми.

Не сте ме разбрали, аз Ви предлагах да покажете Ваши рисунки тук е не възнамерявах по никакъв начин да Ви засегна. Аз затова избягвам да пиша коментари, но Вашият спомен беше добре написан и не се въздържах.
С :)) Д.Г.

Не знаех нищо за теб и нямах никаква представа, че зад твоето рисуване има такива тъжни премеждия. Но такъв е човешкият живот – никой не знае какво го чака зад ъгъла. И слава Богу че си намерила сили да го преживееш и да се пребориш!
Желая ти здраве!
Д.Г.

Няма за какво. Прави всичко с душа, не защото по една или друга причина трябва да бъде направено.

Почувствах, че ме омагьоса. Благодаря ти, Емелика!

Чак пък омагьоса? Споделен спомен.