Рано ли е, късно ли е?

Зрялост или разцвет?

Несбъднатото  зове!

Оглеждам се.  Откъде  прелита  зовът?

Проглеждам сред своя свят. Пак и пак. Ценя всеки ден,  полъх,   цвят, лист… Взирам се в живота. Достатъчно ли?

Разглеждам съществуващото. Настройвам се да  доловя, не започва ли да се сбъдва Несбъднатото. Ще се проясни ли образът му? Не стига ли  да протегна ръка,  да го хвана и тръгна  -  с Него, в трепкащите му светли очертания…

Завихря се времето. Защо прелитам така мимоходом край високите, миражно скрити зад облачен танц  върхове на Несбъднатото и се втурвам към едноцветните, странно дължими, спорно уютни и балонно сигурни задачи на деня?

А то, Несбъднатото мое, свежда глава, събира тъжно недадените си светлини, свива се в малка звезда и ме чака сиротно – там на високия връх,  сред белите облаци, чезнещо в безпределната синева, в покана за танц.

Защо отклонявам поканата?  Самооправдавам се в липса на достойна, феерична одежда. Истината е, че не смея да разкрия своята светлина.

А коя е първата стъпка на танца със звезда? 
                                                                      

Да се осмелиш да погледнеш в очите и. И да осъзнаеш, че ти също си звезда ⭐

Ще опитам.

Не чакам дълго. Едно като не стане, друго пък ще стане. Важното е да се следва стратегията. Тактиката подлежи на промяна.

Пак тръгна със стратегии и тактики. Моето Несбъднато е имагинерно. И не случайно е с главна буква, въпреки, че граматично е неправилно.
За плановете и делата си имам стратегии и тактики. И алтернативи. както си е редно за действения човек. Изобщо не съм от бездействащите. Релаксирам в блога.

Ще отговоря на въпроса ти с едно мое стихотворение. То е качено на линка най-горе!

РАЗМИСЪЛ НАД БЕЗДНАТА

Над бездната - око на сянка пак заставам...
скала стърчаща -
полетът на птица с времето окаменял.
Съзерцанието ражда вечност
от клетките на дългото мълчание...
В сивеещите улеи,
проблясващи
през втренчената в мен мъгла,
разбирам смисъла единствен -
да бъда сам
и да остана сам (сред този хаос) -
последен път към непоквареност на аза,
заплашен с похищение от Другостта.
Дали ще имам силата да устоя? -
Мишена беззащитна
в оптическия мерник на света!
Пази се от любов -
невидимият глас ми казва...
Цветето на гибелта
пониква с нея...
Размеква любовта
и неусетно притъпява
иглите остри на съмнението...
И Друг прониква в теб чрез нея...
в страхотната дълбочина,
където девата на Непристъпното живее...

Младен Мисана

А на мен това ми е до възхита познато:
„Съзерцанието ражда вечност
от клетките на дългото мълчание...“
И ме кара да се връщам към него пак и пак. Отдавна не съм от приказливите. Дори с кучето си говорим на ум и се разбираме. Така си говоря с всичко около мен - и се разбираме. Съзерцанието ми се е превърнало, а може би е същност.
Откривам се в твоя „Размисъл над бездната“. В личния си живот съм обвинявана в бягства, дори и най-вече от децата си. Откакто избягах сама в планината, като отшелник, усещам по- пълно битието си. И по-смислено.