Босонога потичваш сред младата шума не сменила докрай хролофила със злато, за да стигаш своя извор потаен - очи да измиеш, сълзица  да му оставиш, преливайки да я избълбука.   Мислите – къдрици разрошени, само слънчев гребен по изгрев приглажда. Не плаши те хоро нестинарско. След искрите жаравени,  в стъпка по кехлибар- дума  оставяш, както са те самодивите дружки научили . Обичам след теб скришом да тичам, талисман кехлибарен  на къдричена нишка да нижа.

 

Което носиш сама, виждаш го и в другите. Който го няма, очите да му извади, пак няма да забележи. Поздрави, галактическа мисионерке!

Виждаме в когото го има.

В бъдещето може и така да е.

Различни зелено и златно с теб виждаме.

Много изящно сравнение. Дълго, дълго му се любувах.
Поздравявам те за перото, Емелика!

Любувам се и на твоите къдрици разрошени.

Красива поезия в проза...

Мнението на поет е ценно.