Те, мислите -  галактическите посланици – разбягват се – по галактически. Галактиките са непредвидими. Понякога бягат. На къде? Те си знаят. Хукваме след тях. Безуспешно. Как ще стигнеш галактика, която бяга? Бягат заедно с посланията си. Защо? Защото не чуваме посланията им. Не искаме да ги чуем. Защо да остава нещо което не приемаме, в което не вярваме? Живеем с овехтялото си верую като с овехтяла разнищена дреха, негодна дори за рециклиране, която упорито не искаме да изхвърлим, защото ни е карала някога да се гордеем с притежанието ѝ, която сме украсявали  с безсмислени аксесоари. Някога не е сега. Ние не сме ония. Покривалото ни се разкапва. На съвсем. Оголяваме. Бягаме с оголени мисли, които никой не иска любовно да прегърне и се срамуваме. Срамуваме се ,защото спираме да тъчем нови платна от здрави, силни и красиви мисли, които да покрият оголените, разранени души.

Ей там, на кръстопътя стои тъкач. Продава нови платна – арахнидени. Не ги пазари. Заменя ги – със смет. Сметта от душите ни.

Ще се очистим ли, за да бъдем достойни невести за сина на тъкача? Или ще възседнем мечтания златен телец от измислената човешка корида, чиито  безпощадни рога съвсем ще разкъсат парцалите ни и всичко под тях сред освирепелите  викове на обезумяла друговидова вече тълпа, анихилирала своята колективна човешка душа.

А моята душа? А твоята душа? А душите дирещи спасение от неприсъщото им.

Душата си измисля свят за същността ѝ неразбрана, в която да излъчи цвят от палитрата отбрана. Потъва в този свят и себе си открива. Попива  своя цвят. Непроявеното напира.

 

 

Сега е времето, когато, както казва Вапцаров
"се отърсва
земята
от отровната си
плесен,
когато милионите възкръсват".

Припомни посланието на Вапцаров. И земята го помни. За мнозина е удобна амнезията. Кой си без памет за корените? Трябва ли безучастно да наблюдаваме как земята ни сама се справя с плесените си?

Загадъчното разбягване на галактиките противоречащо на всемирния закон за привличането. Нима галактиките предпочитат самотата пред сливането? Или
мощна антигравитационна сила им налага /чисто императивно/ вечно страстване към бреговете на други вселени? Защо обичаме да живеем и да мислим по законите на инерцията, служейки си със заместители на мисълта? И защо обичаме да заместваме душите си със сметта, за която говориш...? Въпроси очакващи своя тайнствен отговор. Поздравление от мен!

Споделяме в блога, за да провокираме мисли и евентуално диалог.
Едва ли самотата е обичана, дори от галактиките. Може би те си мечтаят сливане с подобаваща галактика, за да се превърнат в супер галактика. Но по-организираният е с по-високи изисквания. Навярно не намират точно подобаващата галактика и са обречени на космическо бяг-търсене. За себеоправдание може да си внушат, че са си самодостатъчни и разбягването е начин за съзнателно разширяване. А инерцията е предпочитана от пасивността или леността. Няма напрежение за вътрешен тласък, чакаш бутане. Зависимият от бутащите обезличава и спира подтикът към изкачващия се път на стремежите и към същността. Изкачването е усилие. Върховете мамят. Към тях има много пътища. И само един е твоят. Започваш го сам. Понякога пресича и се слива донякъде с друг и ако можеш да го доизвървиш сдвоен е особена привилегия свише.

Много ми хареса!

Благодаря!