- Според древните хора са четири – земя, огън, въздух и вода. /За китайците метала и дървото също са стихии./ След време един мъдрец добавил окончателно ефира, защото преди него са го мислили за смесена с огън и въздух стихия, докато не я оприличили с духа. Други притурили мисълта и любовта. Някой преброил 12, после строили в редичка 22 – да са колкото царските числа, защото свързвали явленията и проявленията с определено число. Но според мен са колкото си поискаш.
- Как така?
- Всичко което съществува, може да се превърне в стихия.
- И аз ли?
- Най-вече, ти – усмихна се дядото.
- Та аз съм само едно дете?...
- Едно непредвидимо дете. Стихиите са непредвидими.
- Значи предвидимото не е стихия и стихиите са като децата, защото не се знае в каква щура растяща беля ще се втурнат за ужас на порасналите.
- Нещо такова. Дори си мисля, че само дете би могло да формулира що е стихия.
- Да, дядо! Вече я формулирах. Стихията е дете! Харесва ли ти?
- Напълно.
Но от тук започва най- трудното. Аз съм дете. За да опозная стихиите, трябва първо да опозная себе си. Струваше ми се, че се познавам, но като се замисля, разбирам, че знам само няколко неоспорими/ дори може би оспорими/ факти за себе си. Тогава от днес, аз, детето-стихия поемам по неизвестния път към себе си. Хайде мой път – прояви се! Я, колко бързо стана! Еха! Та този път е дърво. Първо ще изкача дънера, после ще поема по някой клон, за да видя къде ще ме отведе. Добре е, че обичам да се катеря. Това си е занимание за смелчаци. Стволът е твърде висок. Не стигам клон, за който да се хвана и набера нагоре. Нямам стълба. „Метни мен“ – чувам глас от тайния джоб с ценностите.
Виждам въженцето с което играя на скачаница да се подава клатушкайки се нетърпеливо от там, с безкористното си желание да ми помогне. Прехвърлям го на най-ниския клон, правя примка и с ръце по него, а с крака по ствола стигам разклонението. Клоните се раздвижват и зашумяват мелодично, сякаш пеят песен. За първи път чувам клони да пеят. Знам, че пеят само за мен, защото това са моите пътища, които ще изкачвам сама, както знам, че това дърво съществува само за мен. А клоните не само пеят – по кората им пробягват светлинки, събират се и заискряват в букви, които танцуват, редят със стъпките думи, които само аз мога да разчета. На най- разклонения клон срещу мен изписват „ в я т ъ р“ и раздухват написаното.
Блещукащ резец, държан от невидима ръка, изрязва кора от най- дебелия стволов клон. Върху оголената дървесина изпъква „ з е м я“.
Пламък близва клонът със странна форма , оставяйки обгорена следа „ о г ъ н“.
През рехавият клон прозира дишаща синева „в ъ з д у х“.
Малък бял облак се задържа над дървото. В пухкавите му гънки разчитам „ е ф и р“.
Два гълъба допират главички, а клонките в човчиците им веят листа -букви „л ю б о в“.
Изведнъж блесна мълния със запомняш се блясък изписал „м и с ъ л“ .
Всички тези клони се разделят в страни от ствола и извисяват нагоре, но има и три странни. Те израстват от най-вътрешната част, завиват се като дъга и събират върховете си, сакаш крият нещо. Между листата се виждат тревички или мъхчета. Навярно някакво животно си е направило леговище и сега там спи. Но може и гнездо на голяма птица да е. Само гадая. Ще проверя като стигна и до там. Странно, но светлинките не стигат до извитите три клона и нищо не изписва името им. Със сигурност имат име. Ще трябва сама да го откривам. Е, откривателството е забавно, но точно това за сега ще се забави. И не защото непременно трябва да има някакъв ред и последователност в откривателствата или пътищата по които да вървя, а защото първо трябва да се изкача по външните клони, за да стигна вътрешните. Само не бива да се отказвам, защото най-интересните неща обичат да се крият. Но не и за откривател като мен.
Катеря се по дървото. Да, това са моите стихии. Викат ме да ги опозная. Прегръщам ги с поглед и избирам най-близката. Тя се зарадва и игриво доразбърка къдриците ми, заплитайки ги с малките клонки.
- Ей, по-полека – скубиш!
Тагове:
Поздрави, вълшебнице!
